ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр.Сливен, 05.04.2012 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ   ОКРЪЖЕН  СЪД,    гражданско  отделение, в закрито   заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

като разгледа докладваното от младши съдия Кондова въззивно частно гражданско дело № 204 по описа на съда за 2012 г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е по реда на чл. 274 и сл.  ГПК.

         Образувано е въз основа на депозирана частна жалба от наследниците на първоначалния ищец К.К., конституирани по реда на чл.227 ГПК, а именно В.К.К., А.К.Х. и Е.К.П. и трите от гр.Сливен.

Частната жалба е насочена срещу Определение №158/16.01.2012г., постановено по гр.д. № 6412/2012г. по описа на СлРС, с което производството по делото е прекратено, като недопустимо поради липса на правен интерес за ищеца в частта, относно претенцията за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт срещу застрахователя на деликвента ЗК”ЛЕВ ИНС” АД-София при участие на трето лице помагач – прекия причинител на вредата И.В.П. от гр.Ямбол.

В жалбата се излагат съображения, досежно неправилност и незаконосъобразност на така постановения съдебен акт. Твърди се, че съда от една страна приел, че претенцията за неимуществени вреди в производството, по което е постановено обжалваното определение била идентична с тази, предмет на граждански иск в наказателен процес, воден срещу деликвента, по който иск наказателния съд се е произнесъл с влязла в сила присъда. От друга страна съда приел, че между претенциите по гражданското и наказателно дело не е налице пълен идентитет, тъй като исковете били насочени срещу различни ответници – в наказателното производство срещу прекия причинител на вредата, а в гражданското – срещу застрахователя на деликвента, а и са основани в единия случай на деликтна отговорност, а в другия на договорна такава. Въпреки това, съдът приел, че исковата претенция по гражданското дело е недопустима, като е прекратил производството в тази част.

Според жалбоподателите предявения иск за репариране на неимуществени вреди, насочен срещу застрахователя на прекия причинител на вредата е допустим в отделно производство и основателен. В тази насока се цитира т.11 ППВС №7/1977г., според което е допустимо съединяване в едно производство на иск против застрахователя и иск против деликвента само под формата на евентуално съединяване, при което единия ответник е предпочитан и при уважаване на иска срещу него, искът срещу другия ответник не се разглежда. Жалбоподателите твърдят, че в настоящия случай разполагат с изпълнителен титул срещу прекия причинител на вредата, с оглед на уважения граждански иск, предявен   в наказателното производство, но тъй като не са получили реално изпълнение от страна на деликвента, то разполагат с прекия иск по чл.226 КЗ срещу неговия застраховател. Тази тяхна претенция не смятат за недопустима, тъй като двата иска не били предявени за разглеждане в едно производство, каквато хипотеза третира цитираното по-горе постановление. Анализирайки мотивите изложени в ППВС №7/77г., жалбоподателите считат, че силата на пресъдено нещо на решението против прекия причинител на вредата не съставлява процесуална пречка за предявяване на претенция срещу застрахователя, тъй като вземанията произтичат от различни правни основания. Единствено, ако се установи, че вредите вече са били обезщетени от единия от отговорните за това, то претенцията против втория би била неоснователна, поради погасяване на вземането чрез плащане. Освен това, жалбоподателите считат, че в частта, относно предявения граждански иск по чл.45 ЗЗД, присъдата няма задължителен характер, с оглед различния предмет и пасивна легитимация на страните по отношение на последиците от деянието.

От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за разглеждане на предявения иск по същество.

         В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната по жалбата страна, чрез процесуален представител по чл.32, т.3 ГПК е подаден писмен отговор, в който се излагат доводи за неоснователност на жалбата и законосъобразност на постановеното определение. Счита се, че извода на съда, относно недопустимост на предявения срещу застрахователя на деликвента иск за репариране на неимуществени вреди е правилен, тъй като с уважаването на гражданския иск в наказателното производство е преклудирана възможността да се търси обезвреда по гражданско правен ред. Излага се аргумент, че отговорността на застрахователя и деликвента не е солидарна, лицата, които твърдят, че имат право на обезвреда, поради нанесени в резултат на ПТП вреди, могат да предявят тази претенция или срещу прекия причинител на вредата или срещу неговия застраховател. В противен случай би се стигнало до обезвреда два пъти за едни и същи увреждания, причинени от едно и също ПТП, което би довело до неоснователно обогатяване. Още повече, че застрахователя имал право на регрес срещу прекия причинител на вредата при наличие на предпоставките по чл.271 КЗ, какъвто бил и процесния казус. Счита се, че щом има осъдителен диспозитив срещу деликвента и срещу него е издаден изпълнителен лист, не би следвало да се завежда и иск срещу неговия застраховател. От настоящата съдебна инстанция се иска потвърждаване на обжалваното определение, респ.оставяне на частната жалба без уважение.

 

 

Сливенски окръжен съд, след като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното:

Частната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения едноседмичен срок от лице, имащо правен интерес от обжалване, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на атакуване чрез постановилия го съд.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и съображенията за това са  следните:

Пред СлРС е предявен иск от К.С.К. *** срещу ЗК „ЛЕВ ИНС”АД-София с правно основание чл.226 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени вреди, в резултат на непозволено увреждане, извършено от И.В.П. от гр.Ямбол, причинено от настъпило ПТП в землището на гр.Сливен, в размер на 10 000 лв. – неимуществени вреди и 277,62 лв. имуществени. По делото е приложено и НОХД № 1376/2010г. по описа на СлРС, от което е видно, че с влязла в сила Присъда № 720/24.09.2010г. деликвентът П. е признат за виновен, за това че на 30.01.2010г.в землището на гр.Сливен, по път ІІ-53, км. 134-ти, при управление на автомобил, марка „Хонда-Прелюд”, с рег.№ А 6006 ВТ нарушил правилата за движение по пътищата, съгл.ЗДвП / подробно описани в присъдата/ и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на К.К. ***. Към момента на настъпването на ПТП, причинителя на вредата П. е имал сключена и валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” със ЗК „ЛЕВ ИНС”АД-София.

В наказателното производство бил приет и разгледан предявения от увреденото лице граждански иск, като последния бил уважен в размер на 6 000 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер от 20 000 лв.

С определение № 158/16.01.2012г./ предмет на настоящо разглеждане/, постановено по гр.д. № 6412/2010г. на СлРС, производството по отношение на предявения иск срещу застрахователя на деликвента за обезщетение за неимуществени вреди е прекратено, поради недопустимост и липса на правен интерес за ищеца.

За да прекрати производството в тази част, съда е приел, че след като в наказателното производство е разгледан и уважен граждански иск за заплащане на обезщетение за причинените на ищеца К. неимуществени вреди, то последния  разполага със съдебно признато вземане за обезщетяването им от прекия причинител на вредата и е недопустима такава претенция и срещу неговия /на деликвента/ застраховател, тъй като тяхната отговорност не е солидарна. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване, ако и последващата претенция, насочена срещу застрахователя бъде уважена.

Така формирани правен извод е правилен и намира законова опора.

Действително в  съдебната практика е безспорно становището, че независимо от тъждеството в съдържанието на двата вида отговорност – деликтната отговорност на прекия причинител по чл.45 ЗЗД и отговорността на застрахователя му по застраховка „ГО” на автомобилистите, причинителят – застрахован и застрахователят му не отговарят солидарно за причинените вреди спрямо увредения. Нито в ТЗ, нито сега в КЗ е предвидена такава солидарност, а солидарността не може да се уговаря в договор, доколкото отговорността на застрахователя към увредения произтича от закона, т.е. не са налице основанията за солидарност, визирани в чл.121, ал.1 ЗЗД/ в този см. ППВС № 4/75г.

Деликтът води до неблагоприятна промяна в правната сфера на увреденото лице и задължението за поправяне на вредите тежи върху лицето, причинило увреждането. Задължението на застрахователя в рамките на застраховка " гражданска отговорност" е функционално обусловено от вторичното задължение на застрахования да обезщети вредата, причинена от него на трето лице. Това трето лице, макар и да не е страна в застрахователното правоотношение може да предяви пряк иск срещу застрахователя, като това пряко право може да бъде реализирано след осъществяване на риска. Прякото право и правото на деликтно обезщетение, обаче не са кумулативни, т.е. те винаги са в съотносимост на евентуалност или към момента на осъществяване на застрахователното събитие, претърпелият вреда разполага с иск както срещу застрахователя, така и срещу деликвента и има право на избор срещу кого да го предяви. Прякото право възниква само дотолкова, доколкото съществува деликтното право. Застрахованият по застраховка "гражданска отговорност" и застрахователя действително имат еднакво по съдържание задължение за репариране на вредите от осъществения риск, но както се посочи вече по-горе те не отговарят солидарно. Нещо повече, ако застрахованото лице е получило от застрахователя обезщетение, то не може да търси обезщетение от деликвента до размера на застрахователното обезщетение - т. 8 ППВС № 7/77 г. На още по-голямо основание в обратната хипотеза не могат да бъдат търсени от застрахователя сумите присъдени по иска срещу деликвента, който поначало е неограничено отговорен за причинените от него вреди. В този смисъл и с т. 11 ППВС № 7/77 е указано, че увреденото лице при застрахователни събития, които са непозволено увреждане може да предяви искове само при евентуално субективно пасивно съединение срещу застрахователя или прекия причинител, като е посочено, че при такова евентуално съединение съдът се произнася с решението по отговорността на избрания от ищеца първи евентуален ответник и ако уважи исковете срещу него не разглежда другите евентуално предявени искове. От дефинитивната правна характеристика на евентуалното съединение на искове се извежда и това, че кумулирането им е недопустимо. Обстоятелството, че същите се предявяват отделно, а не с обща искова молба не може да промени това тяхно съотношение и съответно след уважаване на иска срещу прекия причинител, не може да бъде предявен иск срещу застрахователя за същите вреди.

Влязлото в сила решение/присъда срещу деликвента има за правна последица и изпълнителна сила, поради осъдителния характер на иска, която се състои в правото да се иска принудително удовлетворяване на съдебно потвърденото притезание и в задължението да се понесе принудително изпълнение. Т.е. претенцията на увредения е удовлетворена по пътя на проведения исков процес, с което е изчерпана и защитата на законно признатото субективно право. Реализирането на възможността, принудително да се събере така присъдената сума, чрез провеждане на изпълнение на решението и нейната ефективност са въпроси, които нямат относимост към съдебното удовлетворяване на претенцията, тъй като касаят изпълнителния, а не гражданския процес, поради това те не могат да обусловят правен интерес от водене на иск и срещу другите евентуално отговорни ответници за вече присъденото вземане, защото ако се приеме обратното, то увредения би разполагал с две отделни валидни изпълнителни основния за едно и също вземане, с оглед предметното обективно тъждество на исковете срещу застрахователя и деликвента, което е недопустимо / в този смисъл Р № 82/07.07.2009г. по т.д. № 28/2009г. І т.о. ВКС РБ – постановено по реда на чл.290 ГПК, т.е. задължителна съдебна практика/.

Ето защо, настоящия състав намира, че не е налице правен интерес за увредения от предявяване на пряк иск срещу застрахователя, след като вече е упражнил това свое право срещу прекия причинител на вредата и той с влязъл в сила съдебен акт е бил осъден да ги репарира, а увредения разполага с изпълнителен титул срещу него.

 

Мотивиран от изложеното и на основание чл.278, ал.4, вр.чл.272 ГПК, съдът

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна частната жалба подадена от В.К.К., А.К.Х. и Е.К.П. и трите от гр.Сливен, в качеството им на наследници на първоначалния ищеца К.С.К. и конституирани като ищци по реда на чл.227 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно Определение № 158/16.01.2012г., постановено по гр.д. № 6412/2010г. на Сливенски районен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО   подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред ВКС РБ, по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, при наличие на предпоставките, визирани в чл.280, ал.1 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                    1.

                                                                                    2.