О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е     N

 

гр. Сливен, 16.10.2013 г.

 

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито заседание в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                                    МАРИЯ БЛЕЦОВА

като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въззивно ч. гр. д.  N 572 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Поизводството е образувано по частна жалба против определение, с което е прекратено производство като недопустимо и се движи по реда на чл. 274 и  сл. от ГПК.

В нея частната жалбоподателка заявява, че определението е незаконосъобразно и иска то да бъде отменено. Твърди, че към момента на водене на изпълнителното дело тя не разполагала с информация, че друго лице се е разпоредило със сумата от 61 550 евро, за което узнала едва в началото на 2013г.. заявява, че тя не е подписвала документи за теглене или разпореждане с тази сума. Предявеният от нея иск бил с основаниие чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 439 от ГПКу а не във връзка с основанията, на които е издаден изпълнителния лист срещу нея. Поради това моли въззивния съд да отмени определението на СлРС и разпореди продължаване на съдопроизводствените действия.

Насрещната страна не е подала в срок писмен отговор.

Настоящият състав намира частната жалба за допустима, но неоснователна, поради което следва да я отхвърли.

След снабдяване на ищцовото дружество със заповед за изпълнение № 689/26.02.2010г. по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, е било образувано изпълнително производство, като съдебният изпълнител е изпратил покана за доброволно изпълнение, ведно с копие от заповедта до длъжницата, но тя не е подала възражение по реда и в срока по чл. 414 от ГПК.

Тя е предявила на 31.07.13г. като частичен – за сумата 1000 евро - отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК, че не дължи тази сума като част от 61 550 евро – остатък от общата сума от 100 000 евро, предмет на договор за кредит с „Банка Пиреос България” АД, гр. София. Заявява, че първата част от кредита е усвоила на 30.05.07г. за закупуване на недвижими имот, но остатъкът от 61 550 евро бил излязъл от сметката й още на 31.05.07г., но тя не я е усвоявала нито в брой, нито по друг начин, тъй като тази част от кредита следвало да бъде усвоена до 30.06.07г. чрез представяне на фактури за извършен ремонт. Твърди, че е поискала извлечение от сметката си и е узнала, че неизвестно на нея лице е изтеглило сумата, след като през м.07.2012г.  съдебният изпълнител я отстранил от къщата й, тъй като банката я е придобила чрез постановление за възлагане.

В исковата молба тя не сочи нито едно новооткрито обстоятелство или ново писмено доказателство от съществено значение, което не е могло да й бъде известно до изтичане на срока за подаване на възражение, или с което не е могла да се снабди в срок.

Първоинстанционният съд е счел за недопустим иска поради липса на предпоставките на чл. 424 от ГПК и е прекратил производството по него.

Въззивният съд счита, че определението, атакувано с настоящата частна жалба, е правилно.

При така очертаното фактическо положение, въззивният състав също намира, че предявеният иск се квалифицира като отрицателен установителен такъв по чл. 124 ал. 1 от ГПК, с цена 1000 евро, и е недопустим.

Еднопосочната и устойчива практика на ВКС и съдилищата в РБ приема категорично, че при горните условия такава възможност е отречена на длъжника.

Извън уредените в заповедното производство средства за отбрана, длъжникът няма право на друг иск за защита, с оглед особеностите на заповедното производство като процесуален способ за реализиране на вземания на заявителя срещу длъжника при условията на бързина и процесуална икономия. Заповедното производство е предоставило на длъжника многообразни правни способи за защита, както срещу допуснати нарушения на материалноправните изисквания за законосъобразност /когато е образувано заповедно производство без да е налице претендираното от заявителя материално право/, така и срещу накърняване на процесуалните изисквания за законосъобразност /когато заповедта за изпълнение е издадена, въпреки, че не са били налице изискванията на чл. 410 ал. 2 от ГПК, респективно – липсва документ по чл. 417 от ГПК/, предвиден е и ред за подаване на възражение пред въззивния съд.

Така, с разпоредбата на чл. 418 от ГПК е уредена възможност на кредитора за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а на длъжника е осигурена възможност с нормата на чл. 414 от ГПК да възрази писмено, дори без да се обосновава. Срокът за възражението е двуседмичен и не подлежи на продължаване. Законодателят го е определил императивно и му е придал преклузивен характер, поради което, с изтичането му, ако възможността не е използвана, длъжникът вече няма право да оспорва заповедта за изпълнение и тя се стабилизира. Безспорно и еднозначно е установено, че призовката за доброволно изпълнение и заповедта, са били надлежно връчени н адлъжницата-жалбоподателка лично на 25.05.2010г. и тя не е подала възражение.

От този момент нататък единственият ред за атакуване, тоест – оспорване на самото вземане по исков път, е този, предвиден в разпоредбата на чл. 424 от ГПК. В исковата молба задължително следва да се посочат, като предпоставки, обосноваващи допустимостта на иска, всички фактически обстоятелства, които обуславят приложението на тази правна норма – че в рамките на двете седмици, започнали да текат от връчването на заповедта, са възникнали нови факти, открили са се нови обстоятелства от съществено значение, които не са могли да бъдат известни но длъжника до  изтичането на срока за възражение.

Както се посочи вече, в исковата молба, предявена от въззивницата на 31.07.2013г., не се навеждат никакви обстоятелства, които да позволят искът да бъде квалифициран по чл. 424 от ГПК. Всичките й твърдения касаят факти, настъпили преди получаването на призовката /както и преди издаването на заповедта по чл. 418 от ГПК/ и са от категорията на тези, които тя е могла да узнае, а като страна-кредитополучател по договор с ТД, тя е била и длъжна - с грижата на добър стопанин - да следи за своите работи и, разполагайки с достъп до информацията, касаеща нейната сметка – да научи своевременно за всяко движение по нея. Още повече, че твърденията й се отнасят за факт, осъществил се около 2 години преди снабдяването на кредитора със заповед за незабавно изпълнение, което в никакъв случай не може да се приеме като невъзможност да й стане известен до изтичане на срока за подаване на възражението.

  От своя страна правен път за предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК от длъжника за вземането, предмет на заповедта за изпълнение, не е предвиден.

Изброените по-горе способи осигуряват на длъжника пълноценна защита на интересите му, ако те са били накърнени в рамките на заповедното производство. Тяхното пропускане води до неблагоприятни за него последици, но това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените, което също произтича от целите и предназначението на заповедното производство.

След като въззивницата не е упражнила правата си, регламентирани изрично чрез специалния ред, защитаващ длъжника в заповедното производство – възражение срещу заповедта в съответния срок или иск по чл. 424 от ГПК при наличие на заложените в него условия – е преклудирана възможността по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК да оспорва съществуването на вземането. Това включва всички негови части, за които е издадена заповедта – главната сума, акцесорната такава за мораторна лихва, съответно – и разноските по заповедното производство и се отнася и за частичните претенции от тях.

С оглед изложеното така предявеният установителен иск е недопустим и не следва да се разглежда.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е прекратил производството, образувано по недопустимата искова молба, поради което е постановил безпорочен и правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                        О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2335 от 10.09.2013г. по гр.д. № 2763/2013г. на СлРС, като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Определението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на частичния иск под 5000лв.

 

                                                 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: