О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 11.04.2014 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, граждански състав, в закрито заседание на единадесети април, през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

          ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

 С. МИХАЙЛОВА

 

 

като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА ч. гр. дело № 199 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

         Производството се движи по реда на глава XXXVII от ГПК.

 

 

         Депозирана е частна жалба от адв.Д. процесуален представител на А.К.И. ЕГН ********** *** 66-Г-99 против определение № 139/21.01.2014г. по ч.гр.д. № 3063/2013г. по описа на Ямболския районен съд, с което е оставена без уважение депозираната от жалбоподателя молба за спиране на принудителното изпълнение по изпълнително дело № 20132330402282 по описа на ДСИ при ЯРС.

         В жалбата се посочва, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят счита, че изводите на съда за това, че длъжникът не е предоставил убедителни писмени доказателства, че не дължи присъдените вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение са неправилни. Въпреки това свое твърдение в жалбата няма конкретно изнесени твърдения за това кои представени пред първоинстанционния съд писмени доказателства същият не е преценил правилно и законосъобразно, за да постанови обжалвания съдебен акт. Много просторно в жалбата са изложени съображения за това, че има разминаване между посоченото в заявлението основание за издаване на Заповед за изпълнение, отразеното в самата Заповед за изпълнение основание и фактът, че постановилият обжалваното определение първоинстанционен съд е приел, че в заявлението за издаване заповед за изпълнение се е претендирало обезщетение, т.е. вземане, което не почива на договорни отношения. Освен това в жалбата, въпреки че изрично е посочено, че жалбоподателят не е провел обжалване по реда на чл.419 от ГПК, подробно са изложени аргументи защо подаденото заявление по чл.417 от ГПК е нередовно и защо не е следвало да бъде издадена Заповед за изпълнение. Жалбоподателят счита, че не му е ясно, за кое точно обстоятелство следва да представи убедителни писмени доказателства, че не съществува, тъй като в Заповедта по чл.417 от ГПК са посочени две взаимно изключващи се основания – „обезщетение за неправомерно ползване на общински терен, находящ се в гр.Ямбол ул.“Батак“ № 24, застроително петно 12, за периода м.януари 2006г. до м.септември 2013г.“, включително „ и по договор за наем от 07.11.1994г. Страната счита, че от представените по делото писмени доказателства основанието, на което се претендират процесните суми и е издадена Заповед за изпълнение, е за обезщетение за неправомерно ползване на недвижим имот, дължими по договор за наем, който към процесния период не съществува/ поради прекратяването му през 2004г./. В този смисъл страната посочва, че между страните не е било уговорено заплащане на обезщетение за неправомерно ползване. С оглед на това страната счита, че единственият правилен и обоснован извод е, че претендираните суми не се дължат. На последно място страната посочва, че относно претендираното вземане е налице сила на присъдено нещо, тъй като за същото вземане вече е била издавана Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 930/2013г. на ЯРС, която заповед е била обезсилена с определение № 1592/20.08.2013г. по ч.гр.д. № 930/2013г. на ЯРС. Моли се обжалваното определение да бъде отменено и да се постанови друго, с което по реда и на основание чл.420 ал.2 от ГПК да се спре допуснатото по закон незабавно изпълнение.

         Ответната страна Община Ямбол е представила писмено становище, с което оспорва жалбата, като неоснователна. В становището се сочи, че с жалбоподателя е бил сключен договор за наем за ползването на застроително петно № 12, частна общинска собственост, находящ се в гр.Ямбол, ул.“Батак“, но този договор е бил прекратен още на 08.11.2004г. Ответната страна се позовава на разпоредбата на чл.236 ал.2 от ЗЗД и твърди, че се е противопоставила на ползването на процесния имот от бившия наемател, поради което претендира да му се присъди обезщетение  за времето, през което имота е ползван без негово съгласие. Моли се обжалваното определение да бъде потвърдено.

         Пред настоящата инстанция са представени копие от определение № 248/13.09.2013г. по ч.гр.д. № 329/2013г. на ЯРС.

         От представените по делото доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

         На 14.11.2013г. пред ЯРС е било депозирано заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Заявител е била Община Ямбол, а като длъжник е бил посочен А.К.И.. В т.9в от заявлението заявителят е посочил, че паричното вземане е за: „обезщетение за неправомерно ползване на общински терен, находящ се в гр.Я., ул.“Б.“ № *, застроително петно № 12“, както и че обхваща периода м.януари 2006г. до м.септември 2013г. В т.12 от заявлението – документи, от които произтича вземането, заявителят е посочил, че това са: Договор за наем от 07.11.1994г., както и счетоводна справка – извлечение от счетоводни книги. Към заявлението била приложена справка-извлечение от счетоводните книги на Общината за дължимото вземане, по посочения по-горе период. Освен това бил представен и договор, сключен между страните от 07.11.1994г., в който в т.1-т.3 е бил определен срока на договора 10 години от 08.11.1994г. до 08.11.2004г.

         На 14.11.2013г. била издадена Заповед № 1990 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, в който съдът приел, че вземането, което се претендира, представлява обезщетение за неправомерно ползване на общински терен, за периода от м.януари 2006г. до м.септември 2013г., във връзка с договор за наем от 07.11.1994г. Съдът приел също така, че вземането произтича от редовен от външна страна документ, представляващ справка-извлечение от счетоводните книги на Община Ямбол и договор за наем от 07.11.1994г.

         На 13.01.2014г. било депозирано възражение от длъжника И., че не дължи процесните суми.

         На 21.11.2014г. И. депозирал пред ЯРС искане по чл.420 ал.2 от ГПК за спиране на незабавното изпълнение. Той обаче не е депозирал жалба по реда на чл.419 от ГПК. Към искането молителят приложил покана за доброволно изпълнение, от която е видно, че е депозирал възражението си против издадената Заповед за изпълнение в законния срок, договор от 07.11.1994г., писмо от 10.05.2012г., адресирано до И. от Общинска администрация Ямбол, в което е посочено, че общината е отказала да уважи депозираната от И. молба за погасяване по давност на дължими суми за неправомерно ползване на общински терен, че за процесния терен петно № 12 е учредено възмездно право на строеж в размер на 16 787,92 лева, както и че дължи обезщетение за неправомерно ползване на общинския терен. Представено е и определение № 1592/20.08.2013г., с което е обезсилена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК № 579/2013г. по ч.гр.д. № 930/2013г. на ЯРС и е прекратено производството по делото.

         Обжалваното определение е било съобщено на жалбоподателя на 27.01.2014г. и в законния срок на 31.01.2014г. е била депозирана процесната жалба.

         Частната жалба е процесуално допустима, като предявена от заинтересовано лице, в законоустановения срок. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

         Изрично следва да се отбележи, че настоящото производство е по реда на чл.420 ал.2 от ГПК. Всички направени възражения и съображения, касаещи обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение, поради съображения, извлечени от актовете по чл.417 от ГПК, които по същество представляват обжалване по реда на чл.419 от ГПК не могат да бъдат предмет на настоящото разглеждане и съдът не следва да се произнесе по тях.

         В чл.420 ал.2 от ГПК е посочено, че когато в срока за възражение е направено искане за спиране, подкрепено с убедителни писмени доказателства, съдът постановил незабавното изпълнение може да го спре. В настоящия случай това означава, че жалбоподателят е следвало да представи пред РС – Ямбол писмени доказателства, които да са и убедителни и от които да може да се направи недвусмислен извод, че задължението, за което е издадена Заповедта по чл.417 от ГПК, най-вероятно не се дължи. Конкретно в случая жалбоподателят е следвало да представи такива писмени доказателства, които да оборват твърдението на заявителя по чл.417 от ГПК, че му дължи суми за обезщетение за неправомерно ползване на недвижим имот, за който преди това е бил налице сключен валиден писмен договор за ползване под наем.

         В разпоредбата на чл.236 ал.2 от ЗЗД е посочено, че наемателят ако продължи ползването на имота, въпреки противопоставянето на наемодателя, дължи обезщетение за това ползване. Макар в заявлението за издаване на Заповед по чл.417 от ГПК заявителят изрично да не е посочил, че основава своята претенция на разпоредбата на чл.236 ал.2 от ЗЗД този извод следва от характера на представените със заявлението документи и самото отбелязване, направено по него. Представени са договор за наем с изтекъл срок до 2004г., както и справка за дължими суми след този период от време. Очевидно е, че при приключени договорни отношения не се претендира от собственика на имота заплащане на наемна цена, а обезщетение за неправомерното му ползване. Така или иначе тези въпроси са можели да бъдат направени като възражение по реда на чл.419 от ГПК. В настоящото производство обаче съдът следва да ги изясни само за яснота на фактическата обстановка и следва да съобрази, с оглед на тях, дали молителят е представил писмени доказателства, които да ги оборват. Това не е направено. Нещо повече от представените от молителя писмени доказателства се потвърждава изложеното от заявителя, а именно, че е бил сключен договор за наем, чийто срок е изтекъл, че е продължил ползването на имота след изтичането на срока по договора, както и че заявителят се е противопоставил на ползването на имота от молителя /писмо от 10.05.2012г. от Община Ямбол до И./.

         В настоящото производство по реда на чл.420 ал.2 от ГПК не е възможно да бъде разгледан въпроса за това дали е налице сила на присъдено нещо по отношение на процесното вземане. Произнасянето по този въпрос е недопустимо, тъй като целта на процедурата е единствено да се отговори на въпроса дали следва предварителното изпълнение да бъде спряно.

         С оглед изложеното съдът намира, че не са представени убедителни писмени доказателства, които да обосноват извода, че претендираното вземане най-вероятно е недължимо, поради което обжалваното определение, с което е отхвърлено искането за спиране на изпълнението, следва да бъде потвърдено.

        

         Предвид гореизложеното,

 

ОПРЕДЕЛИ :

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА определение № 139 от 21.01.2014 г. по гр.д. №3063/2013г. по описа на Районен съд – Ямбол.

 

 

 

         Определението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

          ЧЛЕНОВЕ: