ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр. Сливен, 18.05.2014г.

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА,

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МАРЕВА,

СВЕТОСЛАВА КОСТОВА

 

като разгледа докладваното от ХРИСТИНА МАРЕВА ч. гр.д. № 223 по описа на съда за 2014г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е образувано по частната жалба подадена на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и подлежи на разглеждане по реда на чл. 278 от ГПК

„Водоснабдяване и канализация“ ООД (ВиК) – Сливен обжалва разпореждане от 12.03.2014г. постановено по ч.гр.д. № 154 по описа на РС – Сливен, с което е обезсилена издадената в полза на жалбоподателя заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 104/15.01.2014г. срещу длъжника С.С.Д..

Развити са доводи за неправилност и незаконосъобразност по съображение, че след като въз основа на подаденото заявление съдът е преценил, че следва да издаде заповедта за изпълнение, не следва да я обезсилва по съображения за промяна на обичайното местопребиваване, т.к. длъжникът не може да се ползва от недобросъвестното си поведение – има се предвид неизпълнение на задължението по чл. 99, ал. 1 във вр. с чл. 94, ал. 2 от ЗГР да заяви по надлежния ред настъпилата промяна досежно настоящия си адрес.

При наличието на установен по надлежния ред постоянен и настоящ адрес връчването следва да се извърши по реда на чл. 47 от ГПК и в резултат да издаде на основание чл. 416 от ГПК изпълнителен лист, като за длъжника е на разположение реда за защита по чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК, по който само въззивният съд би могъл да обезсили издадената заповед за изпълнение, като първоинстанционния съд не разполага с такова правомощие. Направено е позоваване на съдебна практика – Определение № 513/07.06.2010г. по ч.тд. № 276/2010г. на ТК, І – во т.о., на ВКС на РБ, според която първоинстанционния съд разполага с правомощие да обезсили издадената заповед за изпълнение само в хипотезата на чл. 415, ал. 2 от ГПК, която в случая не е налице.

Предвид изложеното се иска от въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да бъде разпоредено продължаването на процесуалните действия в заповедното производство.

Частната жалба е допустима – подадена е в рамките на преклузивния срок срещу определение съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, преграждащо по нататъшното развитие на делото.

Разгледана по съществото си същата е и основателна.

Производството по ч.гр.д. № 154/2014г. на РС – Сливен е образувано по подаденото от ВиК заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжника С.С.Д., което е уважено – издадена е заповед за изпълнение № 104 от 15.01.2014г. Пристъпвайки към изпълнение на задължението да връчи препис от заповедта за изпълнение, поради невъзможност да бъде открит на посочения адрес длъжника, съдът е дал указания на заявителя да представи справка за адресна регистрация.

Въз основа на указанията заявителят – ВиК е поискал да бъде снабден със съдебно удостоверение, което искане е уважено и е продължен срока за изпълнение на указанията по чл. 47, ал. 4 във вр. с ал. 3 от ГПК. От представените удостоверения за постоянен и настоящ адрес е видно, че длъжникът е регистриран с постоянен и настоящ адрес, който съвпада с посочения в заявлението.

По повод отразяване от връчителя във върнатото съобщение на сведения от съседи, че длъжникът пребивава в чужбина, съдът е изискал и по делото е приложено писмо от ОД на МВР – Сливен, в което е посочен списък със задгранични пътувания – последното от които – излизане на 29.08.2006г., като изрично в писмото е направена забележка за непълнота на данните с оглед Директива 2004/38/ЕО на ЕПС от 29.04.2004г. досежно правото на свободно придвижване на българските граждани.

Позовавайки се на посочените данни за извършени и отразени в АИФ „Граничен контрол“ пътувания, първоинстанционния съд е приел, че не е налице условието за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 411, ал. 2, т. 4 от ГПК, т.к. длъжникът няма обичайно местопребиваване на територията на Република България.

Въз основа на така установеното се налага извода, че частната жалба е основателна и обжалваното разпореждане следва да се отмени.

Възражението в частната жалба, че първоинстанционния съд не следва да тълкува разширително правомощието си по чл. 415, ал. 2 от ГПК е неоснователно. За наличието на постоянен адрес на територията на Република България съгласно изискването на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК и за обичайно местопребиваване съгласно чл. 411, ал. 2, т. 4 от ГПК съдът не събира доказателства, а се основава на посочените в заявлението факти. Разпоредбата на чл. 410 от ГПК не предвижда заявлението да е придружено с удостоверения за адрес, седалище или други документи за установяване на отсъствието на обстоятелствата по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. В този смисъл, констатацията за наличието на отрицателните предпоставки за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК следва да се осъществява при предприемане на действията по връчване на заповедта за изпълнение.

Аснователно е, обаче, възражението, че неправилно съдът се е позовал на изискването на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК, т.к. по делото са налице данни за заявен по надлежния ред постоянен и настоящ адрес да длъжника на територията на Република България, който не е променян в последствие. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК, предпоставка за издаване на заповед за изпълнение е длъжникът да има или формална или фактическа връзка с територията на Република България, но няма изискване за кумулативност на посочените предпоставки за издаване на заповед за изпълнение. Постоянен адрес, съответно седалище в страната по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК могат да имат единствено местните лица. Поради това проверката за обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК се извършва само по отношение на чуждестранните физически или юридически лица. При алтернативното наличие на една от двете териториални връзки заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да се уважи, което следва и от възможността, принудителното изпълнение въз основа на заповедта за изпълнение срещу юридическото лице да се проведе на територията на страната от съответните за това органи. В този смисъл - Определение № 547 от 22.08.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 1355/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева

Водим от гореизложеното съдът

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ОТМЕНЯ разпореждане от 12.03.2014г. по ч.гр.д. № 154/2014г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е обезсилена издадената по същото дело заповед за изпълнение № 104 от 15.01.2014г. по чл. 410 от ГПК.

 

ВРЪЩА делото за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

 

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ:1.

 

2.