О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е     N

гр. Сливен, 23.02.2015 г.

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито заседание в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                              СТЕФКА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въззивно ч. гр. д.  N 100 по описа за 2015  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Поизводството е образувано по частна жалба против определение, с което е отказано спиране на изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК.

Жалбоподателката заявява, че определението е  неправилно. Развива подробни материалноправни съображения относно недължимостта на сумата – твърди, че от изпълнителния лист не ставало ясно за кой имот се отнася потреблението на вода, че след справка установила, че се касае за имот в с. Бяла, в който ня не живеела. От години живеела и работела в република Гърция и никой не ползвал вода в този имот. Освен това той бил продаден през 2010г. на друго лице, което по-късно също го продало, поради което било абсурдно тя да дължи сумите за доставена в него вода. Също така заявява, че не е упълномощавала никого да я представлява за времето, в което е живяла и работила в Гърция и нито тя нито някой от близките й бил информиран за образуваното срещу нея заповедно производство. Узнала за изпратената до нея покана за доброволно изпълнение, получена от дъщеря й, когато се върнала през м. 10.2014г. във връзка с това счита, че търсенето на сумите от нея е неоснователно, а те са неправилно и незаконосъобразно начислени. Твърди, че издадения против нея изпълнителен лист е незаконосъобразен и издаден при съществено нарушение на процесуалните правила и при лишаването й от право на защита.

Счита още, че СлРС неправилно е оставил без уважение молбата за спиране на изпълнителното производство, приемайки, че срокът за подаване на възражението не е спазен, тъй като тя не е упълномощавала по никакъв начин някого да получава съдебни и други книжа от нейно име, включително и собствената си дъщеря.

С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени определението от 12.12.14г., с което се преграждало развитието на делото и да го върне за ново разглеждане на СлРС или да го реши по същество. Претендира недължимост на описаните в изпълнителния лист суми, понеже той бил издаден при съществено нарушение на процесуалните правила.

Настоящият състав намира частната жалба за допустима, но неоснователна, поради което следва да я остави без уважение.

С атакуваното определение РС е отказал да спре изпълнителното производство, образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Искането за спирането е адресирано до ЧСИ и е инкорпорирано във възражение от 08.10.14г., с което по същество се оспорва дължимостта на присъдените суми, като се развиват материалноправни аргументи, че длъжницата не е живяла в жилището и не следва да й се начислява стойност на вода. Длъжницата заявява, че е отсъствала от страната и не е упълномощавала никого да я представлява и да получава призовки и съобщения. Поискала е от ЧСИ да не пристъпва към принудително изпълнение.

Това възражение е изпратено на РС за произнасяне и с обжалвания акт той е откъзъл спиране на изпълнителното производство.

Настоящият състав намира, че следва да потвърди определението.

Налице е хипотезата на чл. 416 от ГПК – заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е влязла в сила, тъй като възражението против нея не е подадено в законовия срок по чл. 414 ал. 2 от ГПК.

Заповедта е връчена на 22.01.14г. на дъщерята на жалбоподателката, в съответствие с разпоредбата на чл. 46 ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Същата, като пълнолетно лице, част от домашните, е приела без възражения съобщението, със задължения да го предаде, за което се е подписала. За това действие правната норма не изисква изрично упълномощаване, а във възражението не се навеждат никакви други съображения, че заповедта не е била връчена надлежно. Липсват както твърдения, така и представени писмени доказателства, че длъжницата не е имала обичайно местопребиваване на територията на РБ в деня на връчването, или поради особени и непредвидени обстоятелства не е могла своевременно да узнае за връчването, респективно – да подаде възражението, за да може да се да се приеме, че се касае за възражение пред въззивния съд и да се приложи евентуално редът по чл. 423 от ГПК. Отсъствието от страната само се твърди от жалбоподателката, но не се доказва по никакъв начина, а и само по себе си не означава липса на обичайно местопребиваване в РБ.

Както се посочи вече, освен материалните аргументи за недължимост на сумите, жалбоподателката не оспорва получаването на заповедта от страна на дъщеря си, само счита, че за това е необходимо пълномощно, каквото не се изисква по чл. 46 от ГПК. Призовката за доброволно изпълнение също е връчена надлежно, по реда на чл. 46 ал. 1 и 2 от ГПК, на дъщерята на жалбоподателката на 10.09.14г.

Ето защо, при надлежно връчване на заповедта за изпълнение и неподаване в двуседмичния срок на възражение от страна на длъжника, заповедта е влязла в сила и въз основа на нея е бил издаден изпълнителен лист, по който е образувано изпълнителното производство. Така длъжницата, освен че по силата на чл. 413 от ГПК, не може да обжалва издаването на заповедта по чл. 410 от ГПК, не може вече и да подава възражение срещу нея.

Доколкото, както вече бе посочено, не е налице хипотезата на чл. 423 от ГПК, неприложима е и възможността по чл. 423 ал. 2 от ГПК длъжникът да поиска да се спре изпълнението на заповедта при условията на чл. 282 ал. 2 от ГПК /които, при това, не са и налице/. Следва да се посочи, че дори да се счете, че подаденото пред ЧСИ възражение има характер на такова по чл. 423 от ГПК, то не следва да бъде прието от въззивния съд по идентични на изложените до тук доводи, липсват и предпоставките за спиране на изпълнението, тъй като не е представено надлежно обезпечене.

Така, в обобщение, искането за спиране е неоснователно и не следва да се уважава.

След като правните изводи на двете инстанции съвпадат, частната жалба се явява неоснователна и атакуваното определение следва да се потвърди.

Ръководен от гореизложеното съдът

          

                    О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

ПОТВЪРЖДАВА определение от 12.12.14г. на СлРС по ч.гр.д. № 69/14г. на СлРС.

 

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                           ЧЛЕНОВЕ: