О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 08.11.2016г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:

                           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: Ст.М.

                                                                  Мл.с.:Н.К.

 

 

като разгледа докладваното от съдия Мария Блецова въззивно ч.гр.д.№ 450 по описа на съда за 2016г., за да се произнесе съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

 

         Образувано е по частна жалба, подадена от адв.В., в качеството й на пълномощник на Т.  К.Г., ЕГН ********** и Г.Д.Г., ЕГН *********, двамата от гр. С., кв.„С.К.“ ********* против Определение № 1550/04.08.2016г. на Сливенски районен съд, постановено по ч.гр.д.№3043/2015г. по описа на съда, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателите за спиране на принудителното изпълнение по Заповед за незабавно изпълнение № 1947/27.08.2015г. по ч.гр.д. № 3043/2015г. на С. районен съд.

         В жалбата се сочи, че определението на съда е немотивирано, неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателите считат, че неправилно съдът въобще не е разгледал възражението на жалбоподатеилте за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, по който заявителят е поискал издаване на Заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че клаузите на договора за кредит не са неравноправни, респективно нищожни. Съдебният акт не се бил съобразил със Закона за защита на потребителите и Директива № 93/13/ЕИО, както и постановените съдебни решение по преюдициални запитвания. Посочва се, че Директива № 93, която е част от вътрешното ни законодателство недопуска правна уредба на държава-членка, която не предвижда възможност в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на клауза в договора между продавач и доставчик и потребител, като същевременно не позволява на съда в производството, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, за да гарантира пълната ефективност на крайното си решение. Страната счита, че съгласно българското законодателство това е заповедния съд. Изложено е становище, че тъй като производството по чл.420 от ГПК е близко до обезпечителното съдът не следва ва пълна степен да изследва наличието на неравноправни клаузи, а да прецени доколко се създава вероятност някоя от клаузите да се определят като неравноправни. От друга страна жалбоподателите посочват, че те са представили надлежно обезпечение, тъй като поначало процесният имот е бил ипотекиран и тази ипотека обезпечава изцяло вземането на кредиторите. Тя счита, че са налице и убедителни писмени доказателства, които съдът изобщо не е обсъдил в мотивите си и под такива следвало да се има предвид самият договор за кредит, както и анексите към него.

         Моли се обжалваното определение да бъде отменено и съда да постанови спиране на изпълнението по чл.420 от ГПК.

         По делото е депозиран отговор на частната жалба от юриск.Т. пълномощник ответника по иска „Рафайзенбанк“ЕАД гр. С., район „Л.“, “Експо 2000“, бул.“Н.В.“ № ** С него жалбата е оставена като неоснователна и недоказана.  Страната счита,  че твърденита на жалбоподатилте за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит не е основание за спиране на изпълнението. В чл.420 ал.1и ал.2 от ГПК са превдине предпоставките за спиране. В алтернативен вид или да се представи надлежно обезпечение по чл.180 и чл.181 от ЗЗД, или да се представят убедителни писмени доказателсва, че вземането не се дължи. Жалбоподателите не били изпълнили нито една от двете алтернативни възможности. Моли се да се отхвърли частната жалба като неоснователна и недоказана.

           След преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа страна:

На 29.07.2015г. Сливенският районен съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК подадено от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу Т.  К.Г., ЕГН ********** и Г.Д.Г., ЕГН *********, двамата от гр.С., кв. „С.К.“**** като длъжници за сумата от 183 528,58 лв. главница, 17 153,86 лв. редовна лихва за периода от 05.02.2014 год. до 07.07.2015 год. наказателна лихва в размер на 3 559,15 лв. изискуема лихва в размер на 4 593,31 лв. и законна лихва за забава от 29.07.2015 год. до окончателното изплащане на задължението., по договор за банков кредит от 09.11.2007 г., изменен и допълнен с Анекс №1 от 04.01.2010г., Анекс № 2 от 25.06.2010 год., Анекс № 3 от 26.07.2010 год., Анекс № 4 от 03.08.2010 год., Анекс № 5/30.09.2011 год., Анекс № 6 от 25.10.2011 год. и Анекс № 7 от 28.11.2011 год.

С разпореждане от 27.08.2015г. по ч.гр.д. №3043/2015г. СлРС е разпоредил издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжниците Господинови и изпълнителен лист. Въз основа на разпореждането на 27.08.2015г. е издадена Заповед №1947 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№3043/2015г. по описа на СлРС за заплащане от страна на длъжниците Господинови на кредитора „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на посочените в заявлението суми и направените по делото разноски. Въз основа на заповедта е издаден и изпълнителен лист.

На 08.06.2016 г. на длъжниците Г. и Т. Г. са връчени покани за доброволно изпълнение, ведно с препис от заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист.

На 22.08.2016 г. е подадена частната жалба от длъжниците против разпореждането от 27.08.2015 г. по гр.д. №3043/2015 на СлРС за издаване на заповедта за незабавно изпълнение, ведно с възражение против нея по чл.414 от ГПК.

С определение № 477/10.06.2016г.  по ч.гр.д. № 360/2016г. на СлОС било потвърдено разпореждане от 27.08.2015г. по ч.гр.д. № 3043/2015г. на СлРС за издаване на Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК.

На 21.07.2016г. била депозирана молба от жалбоподателите за спиране на изпълнението на основание чл.420 от ГПК. По него съдът се е произнесъл с определение № 1550/04.08.2016г. по ч.гр.д. № 3043/2015г. на СлРС, като отхвърлил молбата за спиране на изпълнението. Междувременно била депозирана искова молба вх.№ 5040/02.08.2016г. от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД за установяване на вземането против жалбоподателите.

Обжалваното определение било съобщено на жалбоподателите на 22.08.2016г. и в рамките на законоустановения едноседмичен срок на 25.08.2016г. била депозирана настоящата частна жалба.

         Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

         Съдът намира жалбата за процесуално допустима, като подадена от лица, имащи правен интерес от обжалването и в законоустановения срок.

         Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

         На първо място следва да се уточни, че се касае за молба за спиране на изпълнението, депозирана по реда на чл.420 от ГПК, а не се касае за молба за постановяване на спиране като обезпечително действие в хода на общото исково производство. Двете производства не са идентични и като взе предвид депозираната искова молба по делото от страна на ответника по жалбата съдът следва само да отбележи, че е възможно към момента да бъде депозирана молба за спиране като обезпечение на предявеиня иск. По реда на чл.420 от ГПК не могат да бъдат налагани привременни мерки по общия смисъл на понятието.

         В разпоредбата на чл.420 ал.1 от ГПК е предвидено, че възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение по чл.417 т.1 – 8 от ГПК, освен в случаите когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл.180 и чл.181 от ЗЗД или представи по надлежния ред убедителни писмени доказателства относно недължимостта на задължението /чл.420 ал.2 от ГПК/. В настоящия случай жалбоподателите не са изпълнили нито една от двете хипотези на закона. Те не са представили надлежно обезпечение по реда на чл.180 и чл.181 от ЗЗД. Наличната ипотека не може да бъде приета като обезпечение, представено допълнително за нуждите на разпоредбата на чл.180 и чл.181 от ЗЗД. Тя е първоначалното обезпечение на кредита, а не допълнително обезпечаване какъвто е смисъла на чл.420 от ГПК, във вр. чл.180 и чл.181 от ЗЗД. От друга страна не са представени и надлежни писмени доказателства за недължимост на задължението. По реда на чл.420 от ГПК такива биха могли да бъдат разписки или други документи, които да установяват плащането, респективно погасяването на задължението. Въпросът повдигнат от жалбоподателите за недължимост на задължението поради наличието на неравноправни клаузи ще бъде предмет на разглеждане в исковото производство, което се явява като последващ етап от започнатото заповедно производство. В този смисъл българското законодателство не противоречи на цитираната в жалбата Директива на ЕС. Всички тези възражения страната следва да направи пред съда, разглеждащ предявения от ответната страна иск за установяване на задълженията.

         Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Ръководен от изложените съображения и на основание чл.278 от ГПК, съдът

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ депозираната от Т.  К.Г., ЕГН ********** и Г.Д.Г., ЕГН *********, двамата от гр. Сливен, кв.„С.К.“ **** жалба против Определение № 1550/04.08.2016г. на Сливенски районен съд, постановено по ч.гр.д.№3043/2015г. по описа на съда, с което е отхвърлена молбата им за спиране на принудителното изпълнение по Заповед за незабавно изпълнение № 1947/27.08.2015г. по ч.гр.д. № 3043/2015г. на Сливенския районен съд, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.