О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е     N

 

гр. Сливен, 12.07.2017 г.

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито заседание в състав:                

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                      ЧЛЕНОВЕ:МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                 мл. с. НИНА КОРИТАРОВА

 

като разгледа докладваното от съдия М. Сандулов въззивно ч. гр. д.  N 322 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е образувано по частна жалба против определение, с което е оставена без разглеждане искова молба с предявен иск по чл. 534 ал. 1 от ТЗ и е прекратено образуваното по нея производство като недопустимо, и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК.

Частният жалбоподател обжалва определението, като заявява, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Твърди, че предявеният иск е допустим, дори в хипотезата на влязло в сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането. Позовава се на Р № 132/17.06.2010г. по т.д. № 161/2009г. на ТК ІІ ТО на ВКС, съгласно което погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл. 531 ал. 1 от ТЗ е юридическият факт, от който възниква правото на специалния иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 от ТЗ, като наличието или не на предхождащ го неуспешно проведен пряк менителничен иск, респективно  неуспешно принудително изпълнение, е правно ирелевантно. Счита, че аналогично и в случая воденият между страните спор по пряк менителничен иск не влияе на допустимостта на предявения в настоящото производство. Твърди, че цитираната от РС в обжалваното определение съдебна практика на ВКС е неотносима към настоящия казус. Твърди още и че съдът е допуснал процесуални нарушения, като веднъж е приел с доклада си, че искът е допустим, потвърдил е доклада си в тази част в о.с.з., като е оставил без уважение искането на ответника за прекратяване на производството, което впоследствие е сторил с атакуваното определение. С оглед изложеното частният жалбоподател моли въззивния съд да отмени определението на СлРС и върне делото за разглеждане по същество. Няма други искания.

В законовия срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с която тяоспорва изцяло частната жалба като неоснователна и иска тя да не бъде уважавана. Излага подробни доводи, с които оборва наведените от частния жалбоподател оплаквания. Заявявя, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено.

Настоящият състав намира частната жалба за допустима – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт РС.

Разгледана по същество същата се явява и основателна, поради което следва да бъде уважена.

Фактическата обстановка е следната:

На 07.05.2012г. в гр. Сливен ответникът Т.В.К. е издал запис на заповед, с който безусловно се е задължил да заплати на ищеца Д.С.Х. сумата 6 500 лв., с падеж на задължението определен на дата – 07.12.2012г. в гр. Сливен. Документът съдържа всички предписани от чл. 535 от ТЗ реквизити.

На 20.11.2014г. съдът е издал заповед № 2893 по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 4387/14г. на СлРС, с която е разпоредил ответникът да заплати на ищеца посочената сума въз основа на записа на заповед и разноските по делото, издал е и изпълнителен лист.

След образуване на изпълнителното производство и връчване на длъжника на препис от заповедта, той е подал възражение пред съда по чл. 414 от ГПК на 11.11.2014г.

След уведомяването на кредитора, същият е предявил установителен иск за признаване съществуването на вземането му по записа на заповед, като с решение по гр.д. № 2695/15г. на СлРС искът е бил отхвърлен, тъй като каузалното правоотношение, което ищецът е твърдял, че е обусловило подписването на записа на заповед – договор за заем – не е било надлежно доказано. Решението на СлРС от 11.01.16г. е потвърдено от СлОС и е влязло в сила.

На 01.12.2016г. ищецът е подал пред СлРС настоящата искова молба.

На базата на така установеното от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Предявеният иск е осъдителен и с правно основание чл. 534 ал.1 от ТЗ.

 

 

 

 

Същият е поцесуално допустим - твърденията на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, на които той основава искането си за защита, сочат за наличието както на активна, така и на пасивна процесуална легитимация, както и на правен интерес от предявяване и поддържане на осъдителния по естеството си иск - специалния иск за неоснователно обогатяване при менителничните ефекти. Правото на иск е упражнено и чрез представяне на редовна ИМ, годна да учреди исков процес.

Неправилно първостепенният съд е счел, че исковата молба е недопустима /тъй като с нея е предявен недопустим иск/ и е прекратил образуваното по нея исково производство.

 

 

 

 

Съгласно чл. 534 ал.1 и ал.2 от ТЗ когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда, като искът по ал. 1 се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед или чека.

 

 

 

 

Следователно правото на приносителя на запис на заповед да предяви специалния менителничен иск по чл. 534 ал. 1 от ТЗ възниква при наличието на следните материални условия, които следва да са налице в кумулативност, за да е изпълнен фактическият състав на субсидиарния иск -  от една страна - валиден запис на заповед, който да съдържа реквизите, предвидени в чл. 535 от ТЗ и от друга - активно материално легитимираният приносител да е загубил исковете срещу задължените по ефекта лица поради тяхното прескрибиране или преюдициране. Прескрибиран менителничен ефект е този, който е погасен по давност, а преюдицираният - този, по който не са извършени действия по запазване правата по него.

Съгласно устойчивата и препотвърдена практика на ВКС, единственият необходим и достатъчен юридически факт, от който за приносителя на записа на заповед /менителницата/, възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ал. 1 от ТЗ, е изгубването на правото на иск по една от двете алтернативно заложени причини - поради изтекла давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ или поради неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях.

Други елементи не са необходими и относими към фактическия състав на иска по чл. 534 от ТЗ. Неоснователното обогатяване по см. на чл. 534 от ТЗ е различно от това по чл. 59 от ЗЗД и произтича от самата невъзможност да се реализират правата по менителничния ефект, което изключва необходимостта от доказване на други правопораждащи обогатяването факти.

Преюдицирането и прескрибирането на ефекта /правата по ценната книга/ имат за последица погасяване на менителничното задължение и отпадане менителничната отговорност на издателя и на платеца, като същевременно пораждат възможността за предявяване на иска за неоснователно обогатяване в срока по чл. 534, ал.2 от ТЗ - 3 г., считано от изгубване на правата по менителничния ефект.

В случая той е спазен, тъй като се отчита от датата на падежа, уговорен между страните като конкретен ден на плащане – 07.12.2012г.  /арг. чл. 537 от ТЗ вр. с чл. 486 ал.1 т.4 от ТЗ /, давността по чл. 531 от ТЗ изтича на 07.12.2015г., който момент като юридически факт от категорията на юридическите събития е вече настъпил, а ИМ молба е подадена в 3 - годишния срок, считано от него, чието затваряне предстои на 07.12.2018г. По принцип това обстоятелство е без значение, тъй като такова възражение ответната страна не е релевирала.

Така за погасяването на правото на иск по чл. 534 от ТЗ няма спор, спорът е за възникването/пораждането му. 

 

 

 

 

Поради това от решаващо значение е въпросът дали в случая 

 

 

 

 менителничният ефект е прескрибиран /правата по него са погасени по давност/ или преюдициран /не са извършени действията по запазване правата по него/.

Твърдението на ищеца е, че след като е предявил установителния иск по чл. 422 от ГПК за дължимостта на вземането по записа на заповед, въз основа на който му е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, срещу които длъжникът е подал възражение, съдът го е отхвърлил и това е довело до погасяване по давност на правата му да ползва менителничния ефект, а то пък е довело до неоснователното обогатяване за негова сметка на ответника.

От своя страна ответникът възразява, че искът е отхвърлен като недоказан, а не поради погасяването по давност на вземането, поради което не е допустимо да се предявява настоящият иск, твърди, че подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК представлява „упражняване на правата по ефекта“, което е приключило неуспешно.

В исковото производство ответникът, като издател на менителничния ефект, не се е позовавал на изтекла в негова полза погасителна давност, а институтът на давността не се прилага служебно, още повече, че фактически тя не е била изтекла.

Следователно за да възникне основанието за предявяване на иска по чл. 534 от ТЗ е от значение да се установи дали ефектът е прескрибиран или преюдициран, а за неговата собствена основателност – да се установи наличието /в специфичната форма/ на фактическия състав на неоснователното обогатяване, тъй като тук той се различава от общия по чл. 59 от ЗЗД.

Както бе посочено вече, преюдицирането на ефекта е онова правно положение, при което приносителят губи менителничните си искове, поради незапазване на правата си по менителницата – например - при неизвършване на протест при отказ на платеца да приеме менителница или да я приеме за плащане, като следва да се държи сметка, че при запис на заповед не се прилагат правилата за предявяването на последния за приемане, освен това когато менителничният ефект е запис на заповед, е налице съвпадане на фигурите на издател и платец, и правилата за регрес спрямо издателя също са неприложими. В този смисъл разпоредбата на чл. 537 от ТЗ следва да се прилага mutatis mutandis. От своя страна прескрибираният ефект се отнася за хипотеза, при която правата по менителница или запис на заповед не са упражнени в срока по чл. 487 от ТЗ или чл. 531 ал. 1 от ТЗ.

Задача на съда е да прецени наличието на едното от двете вариативно поставени от закона условия, но макар и двете да водят до загубване на исковете по ефекта, този отрицателен факт е част от материалното правоотношение по чл. 534 ал. 1 от ТЗ, а не процесуална предпоставка за изследването му.

В случая първоинстанционният съд, след като е преценил аргументите на всяка от страните, е приел, че щом ищецът е ползвал защитата по чл. 417 от ГПК, а установителният му иск е бил отхвърлен не поради погасяване по давност, а като недоказан, то по отношение на същото спорно материално право е налице влязло в сила съдебно решение и е недопустимо пререшаването на спора.

Производството по установителния иск е странично на настоящото – предметът, основанието и видът на търсената защита са различни, поради което и няма СПН по отношение на процесното правоотношение. От влязлото в сила съдебно решение, за целите на настоящото производство, може единствено да се направи заключение, че едновременно са отречени и двете законови предложения – искът не е „изгубен поради давност“, а ищецът е „извършил необходимите действия по запазване на правата си“, но те не са реализирани по друга причина.

Въз основа на това съдът следва да отговори на въпроса каква е правната последица от неустановяването на факта на изгубване на исковете от поемателя срещу издателя - материална и относима към въпроса за основателността на иска или процесуална предпоставка, относима към допустимостта на иска. От систематическа гледна точка правилото на чл. 534 от ТЗ е поставено в материален закон, което сочи, че правилото е свързано с материалното право на иск – тоест – с възникването на притезание. Тъй като в разпоредбата няма индиции, че се касае за процесуално правило, то следва да се приеме, че чл. 534, ал. 1 от ТЗ урежда предпоставките на притезателното право на иск. Наличието на този елемент от фактическия състав на иска има материален характер и в зависимост от доказването му или не съдът винаги следва да се произнесе с акта по съществото на спора.

Ищецът е твърдял само прескрибиране на записа, а не преюдициране, и в тези рамки е ограничена и правораздавателната дейностна съда - само на заявеното и поддържано в ИМ основание - такова по първата хипотеза на чл. 543 ал.1 от ТЗ. В случая не е твърдяно, нито доказано преюдицирането на ефекта - онова правно положение, при което приносителят губи менителничните си искове, поради незапазване на правата си по менителничния ефект, тъй като хипотезата на преюдициране е относима по-скоро към менителниците, а не към записите на заповед. Съдът е следвало да укаже на страната, позоваваща се на това, че носи доказателствената тежест да установи прескрибиране на ефекта, а не да извършва предварителна преценка дали, всъщност, не се касае за преюдицирането му, и да приеме, че такова не е настъпило, с което да мотивира и отказа си да разгледа спора по същество.

В обобщение - след като установяването на факта на погасяване на преките искове по давност /на който единствено се позовава ищецът/, е въведен в материалната норма на текста на чл. 534 ал.1 от ТЗ като елемент от фактическия състав по основателността, и независимо от това, че този иск е субсидиарен, недоказването на този елемент от фактическия състав би направило иска неоснователен, а не недопустим. В подкрепа на това виждане е и посоченото от ВКС в решения по чл. 290 от ГПК, че сред елементите на фактическия състав на иска по чл. 534 от ТЗ не е провеждане на предходна съдебна или извънсъдебна защита по пряк менителничен иск срещу издателя. Това води до извода за относителната самостоятелност на иска за менителничното неоснователно обогатяване и същият е винаги допустим, стига чрез фактическите твърдения на ищеца да се заявява наличие на смутено субективно право, поради това спрямо този специален иск са и неприложими правилата за недопустимост на иска по чл. 59 от ЗЗД, ако е налице друг ред за защита, респективно – той е бил осъществен.

Ето защо, като е счел иска за недопустим, СлРС е постановил неправилно и незаконосъобразно определение за оставянето му без разглеждане и прекратяване на производството по него, което следва да бъде отменено, а делото – върнато за продължаване на процесуалните действия. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

                                        О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

 

ОТМЕНЯ определение от 26.04.2017г. по гр.д. № 5288/16г. на СлРС, с което е оставена без разглеждане исковата молба на Д.С.Х. с предявен иск по чл. 534 ал. 1 от ТЗ срещу Т.В.К. за неоснователно обогатяване със сумата 6 500 лв. по запис на заповед от 07.05.2012г., като недопустима и е прекратено като недопустимо производството по гр.д. № 5288/16г. на СлРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ВРЪЩА гр.д. № 5288/16г. на СлРС на РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН за продължаване на процесуалните действия.

 

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: