О П Р Е Д Е Л Е Н И Е      N 

 

гр. Сливен, 27.07.2017 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  закрито заседание в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                            мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

като разгледа докладваното от Надежда Янакиева ч.гр.д. N 359 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Постъпило е възражение пред въззивния съд относно узнаването на заповед за изпълнение и подателят сочи като правно основание в разпоредбата на чл. 423 от ГПК.

Подателката на възражението твърди, че възразява против заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2496 от 17.09.2014г. по ч.гр.д. № 3763/14г. на СлРС, тъй като не й е била връчена лично, а в деня на връчването обичайното й местопребиваване е било извън територията на Република България. От септември 2012г. до 06.04.2016г. обичайното й местопребиваване било в Република Белгия /вероятно – Кралство Белгия/, поради което не е упражнила правото си по чл. 414 от ГПК. Въз основа на издадения изпълнителен лист било образувано изп.д. № 20157310400404 на ЧСИ рег.№ 731, р-н ВтОС, на 10.05.17г. по пощата получила покана за доброволно изпълнение, връчено било и запорно съобщение от 18.04.17г. в местоработата й, тъй като ЧСИ е предприел действия по събиране на вземането.

Поради изложеното длъжницата моли въззивния съд да приеме възражението й, като счете, че не са налице предпоставките в чл. 411 ал. 2 т.т. 3 и 4 от ГПК, да обезсили заповедта и издадения изпълнителен лист, както и да спре изпълнението на основание чл. 423 ал. 2 от ГПК.

С писмен отговор насрещната страна моли въззивния съд да остави без уважение молбата, излага аргументи в тази насока.

Възражението е подадено в законовия срок от процесуалнолегитимирано лице и е допустимо.

Настоящият въззивен състав, след като се запозна с възражението и приложенията и с ч.гр.д. № 3763/14г. на СлРС, намира, че не са налице предпоставките на чл. 423 ал. 1 от ГПК и не следва да приема възражението.

Тази разпоредба предвижда ограничен и изчерпателно изброен кръг от хипотези, при които възражение против заповед за изпълнение може да бъде прието от въззивния съд и в случая подателката-длъжник се позовава на второто от тях – че заповедта за изпълнение не й е била връчена лично и в деня на връчването тя не е имала обичайно местопребиваване на територията на РБ..

Въззивният съд констатира, че заповед № 2496 от 17.09.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК е издадена по ч.гр.д. № 3763/14г. на СлРС и изпратена на посочения от заявителя адрес на длъжницата. След като не е била открита на него, длъжностното лице е залепило уведомление, а тъй като след изтичанена двуседмичния срок адресатът не се е явил да получи съдебните книжа, съдът е разпоредил заявителят да представи удостоверения за постоянен и настоящ адрес на длъжницата. Това е сторено и при получаването им, съдът е констатирал, че двата адреса съвпадат помежду си и са идентични с този, посочен в заявлението, и на който е било извършено връчването чрез залипяне на уведомлението, поради което е счел, че заповедта е надлежно връчена. След изтичането на срока за подаване на възражение, съдът е разпоредил издаване на изпълнителен лист, за което е извършено надлежно отбелязване.

От всичко изложено е видно, че към момента на издаване на заповедта по чл. 410 от ГПК са спазени всички законови изисквания за това, както и при връчването й на длъжницата.

Не отговаря на действителността твърдението, релевирано с възражението, че не са били налице предпоставките на чл. 411 ал. 2 т.т. 3 и 4 от ГПК.

Основанието по т. 3 – че длъжникът няма постоянен адрес на територията на РБ – влиза в драстична конфронтация с писмените доказателства, събрани още в заповедното производство – от издадените от надлежни органи удостоверения, актуални към правнозначимия момент, е видно, че длъжницата е имала съвпадащи постоянен и настоящ адрес на територията на РБ и на него е извършено връчването.

Другата твърдяна пречка за издаване на заповедта - по т. 4 на чл. 411 ал.2 от ГПК, с която е свързано и основанието, даващо право на подаване на възражение по чл. 423 от ГПК пред въззивния съд -  че длъжницата е нямала обичайно местопребиваване на територията на РБ, респективно – в деня на връчването тя не е имала обичайно местопребиваване на територията на РБ, също не може да се приеме за доказана.

От една страна към момента на издаване и връчване на заповедта не е имало данни, че длъжницата не е имала обичайно местопребиваване в РБ – сведенията, че лицето „е в чужбина“, дадени  „от съседи“, както е отбелязано в съобщението, са ненадежден източник на информация, както поради непосочване на идентифициращи ги белези /име, адрес, ЕГН/, така и поради липса на сигурност относно актуалността или достоверността на заявеното. Удостоверенията за постоянен и настоящ адрес пък, носят достатъчна материална доказателствена стойност, за да мотивират съда да приеме, че са налице условията за издаване на заповедта и впоследствие – на изпълнителния лист.

От друга страна, към настоящия момент – на подаване на възражението пред въззивния съд, длъжницата отново не успя да убеди съда, че обективно положението е било такова, каквото твърди – че при връчването не е имала обичайно местопребиваване на територията на РБ. Твърденията си за обратното – че е имала такова в Кралство Белгия, подкрепя единствено с „Декларация за присъствие“, с дата на издаване – 24.04.2013г. от длъжностно лице в община Андерлехт, а.о. Брюксел, Кралство Белгия. На първо място, макар формално да носи белези на официален документ, тя няма обвръзваща този съд материална доказателствена сила за друго обстоятелство, освен за това, че на посочената дата - 24.04.2013г., длъжницата се е намирала на това място в КБелгия. Декларацията е нейно собствено изявление, депозирано пред съответното длъжностно лице, информираща го относно момента на пристигане и адреса, на който живее. Дали това положение е продължавало и към момента на издаване, респективно – на връчване на процесната заповед за изпълнение – 17.09.2014г. – няма никакви представени годни и убедителни писмени доказателствени средства. Следователно в съзнанието на съда не може да се формира пълната увереност, че фактът, който се домогва да докаже длъжницата, се е осъществил.

Така изложените съображения са напълно достатъчни да се приеме, че е налице надлежно връчване на заповедта за изпълнение.

Поради това следва да се приеме, че срокът за възражение по реда на чл. 414 от ГПК е започнал да тече от този момент и длъжницата поради своето бездействие не се е възползвала от предвидените от правната норма възможности.

С оглед изложеното въззивният съд счита, че няма основание да приеме възражението, поради което не следва да уважава и искането за спиране на изпълнението на заповедта за изпълнение. Не следва и да се постановява продължаване на разглеждането на делото от първоинстанционния съд съгласно чл. 423 ал. 4  от ГПК.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                       О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

 

 

 

НЕ ПРИЕМА възражение по чл. 423 ал. 1 т. 1 от ГПК вх. № 3529/29.05.2017г. от И.Д.Д. *** против заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №  2496 от 17.09.2014г по ч.гр. д. № 3763/14г. на СлРС, поради липса на номинираната предпоставка.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране изпълнението на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2496 от 17.09.2014г.

 

Определението не подлежи на обжалване.

                            

                  

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: