О П Р Е Д Е Л Е Н И Е      N 

 

гр. Сливен, 05.09.2017 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  закрито заседание в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                            мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

като разгледа докладваното от Надежда Янакиева ч.гр.д. N 399 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Постъпило е възражение пред въззивния съд относно узнаването на заповед за изпълнение и подателят сочи като правно основание в разпоредбата на чл. 423  от ГПК.

Подателят на възражението твърди, че получил покана за доброволно изпълнение по изп.д. № 608/17г. на ЧСИ рег.№ 837 за заплащане на суми на Н.Г.С., на която била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2603817г. на СлРС. При справка установил  , че всички съдебни книжа са били връчени при условията н ачл. 47 ал. 5 от ГПК, тъй като не е бил намерен на постоянния му и настоящ адрес ***. Бил търсен няколко пъти и след като не е бил намерен на адреса, връчителят залепил на 06.06.17г. уведомление на вратата. В разписката било отбелязано, че адресатът не е намерен на адреса, тъй като същият пътува извън страната.

Заявява, че са налице условията н ачл. 423 ал. 1 т. 2 от ГПК за приемане на възражението му от въззивния съд, тъй като към момента на връчване на заповедта той не е имал обичайно местопребиваване на територията на РБ. Твърди, че на 03.05.17г. е сключил трудов договор с „Кокел България“ ЕАД, на длъжност шофьор – международни превози, със срок на договора 1 година и място на работа – гр. София и други места в страната и чужбина. Със заповед за командировка от 04.05.17г. е бил командирован от работодателя си за 103 дни от 04.05.17г. до 15.08.17г. извън страната за транспортиране на товари. С удостоверение от НАП-Сливен му е дадено право да се ползва от необходимите обезщетения и медицински грижи в рамките на ЕС, тъй като е лице, което работи в две или повече държави. Така на 06.06.17г., когато е било залепено уведомлението, той не е имал обичайно местопребиваване на територията на РБ, позовава се на разпоредбата на чл. 48 ал. 7 от КМЧП, съгласно която под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

Поради изложеното длъжникът моли въззивния съд да приеме възражението му, като счете, че не са налице условията на чл. 423 ал. 1 т. 2 от ГПК, да спре изпълнението на заповедта по образъваното въз основа на нея изп.д- № 608/17г. на ЧСИ № 837 и да върне делото на РС за продължаване на производстото с указания по чл. 415 от ГПК. Прави и доказателствени искания. Претендира разноски.

Няма подаден писмен отговор от насрещната страна.

Възражението е подадено в законовия срок от процесуалнолегитимирано лице и е допустимо.

Настоящият въззивен състав, след като се запозна с възражението и приложенията и с ч.гр.д. № 2603/17г. на СлРС, намира, че не са налице предпоставките на чл. 423 ал. 1 от ГПК и не следва да приема възражението.

Тази разпоредба предвижда ограничен и изчерпателно изброен кръг от хипотези, при които възражение против заповед за изпълнение може да бъде прието от въззивния съд и в случая подателят-длъжник се позовава на второто от тях – че заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на РБ..

Въззивният съд констатира, че заповед № 1780 от 01.06.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК е издадена по ч.гр.д. № 2603/17г. на СлРС и изпратена на посочения от заявителя постоянен адрес на длъжника. След като не е бил открит на него, длъжностното лице е залепило уведомление на вратата на 06.06.17г., а тъй като след изтичане на двуседмичния срок адресатът не се е явил да получи съдебните книжа, съдът е разпоредил книжата да се считат редовно връчени, съгласно разпоредбата на чл. 47 ал. 5 от ГПК. След изтичането на срока за подаване на възражение, съдът е разпоредил издаване на изпълнителен лист, за което е извършено надлежно отбелязване.

От всичко изложено е видно, че към момента на издаване на заповедта по чл. 410 от ГПК са спазени всички законови изисквания за това, както и при връчването й на длъжника.

Не отговаря на действителността твърдението, релевирано с възражението, че са били налице условията на чл. 423 ал. 1 т. 2 от ГПК – че в деня на връчването длъжникът не е имал обичайно местопребиваване на територията на РБ.

От една страна към момента на издаване и връчване на заповедта не е имало данни, че длъжникът не е имал обичайно местопребиваване в РБ – сведенията, че лицето „пътува извън страната“, получени от непосочено в съобщението лице, са ненадежден източник на информация, както поради неотразяване на идентифициращи го белези /име, адрес, ЕГН/, така и поради липса на сигурност относно актуалността или достоверността на заявеното. Освен това „пътуването“ не се свързва непременно с „живеене“ извън територията на страната. Поради това съдът приема, че са били налице условията за издаване на заповедта и впоследствие – на изпълнителния лист.

От друга страна, към настоящия момент – на подаване на възражението пред въззивния съд, длъжникът отново не успя да убеди съда, че обективно положението е било такова, каквото твърди – че при връчването не е имал обичайно местопребиваване на територията на РБ.

Твърденията си подкрепя чрез представени заверени копия от трудов договор от 03.05.17г., заповед за командироване в чужбина от 04.05.17г. и удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност.

 На първо място, обстоятелството, че работодателят е командировал длъжника за 103 дни, считано от 04.05.17г. до 15.08.17г. в „чужбина“ – в заповедта не е конкретно посочена страната/ите, в които следва да осъществява трудовата си дейност командированият, не води до заключение за промяна на обичайното местопребиваване на работника. В трудовия му договор длъжността му е определена като шофьор/шофьор международни превози, а мястото на работа – гр. София и други места в страната и чужбина при изпълнение на възложените превози.

Преценени в съвкупност, тези факти сочат, че местоживеенето на длъжника, в което се обективира обичайното местопребиваване по смисъла на ГПК, не търпи промяна от гледна точка на държавата. Евентуалната промяна на настоящия или постоянния адрес на територията на РБ, следва да бъде своевременно заявена. Временните пребивавания в друга държава нямат характер на обичайно местопребиваване там, тъй като, както вече бе посочено – местоработата на работника е основно в гр. София, а другите места в страната и чужбина са в зависимост от възложената му от работодателя работа. Тоест – завръщането му през краткотрайни периоди в рамките на 1-годишния срок, за който е сключен трудовият договор, е дефинитивно определено, което изключва хипотезата на „обичайно пребиваване извън територията на РБ“.

Несводима е нормата, на която се позовава длъжникът във възражението си – на чл. 48 ал. 7 от КМЧП, че „под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.“ Най-напред нормата започва с фразата „По смисъла на този кодекс“ – тоест  - понятието е конкретно обвързано с конкретния нормативен акт и обслужва неговото предназначение, което, според чл. 2, е уреждане на международната компетентност на българските съдилища, на други органи и производството по международни граждански дела и  приложимото право към частноправните отношения с международен елемент. В случая е видно, че спорът няма международен характер и излиза извън приложното поле на цитирания кодекс. Дори да се пренебрегне това обстоятелство, в посочената разпоредба ясно е разписано, че е необходимо лицето „да се е установило преимуществено да живее“  и да има „трайни връзки с това място“ или „намерание да създаде такива“, за да се определи то като „обичайно местопребиваване“. От изложеното дотук е видно че липсва всякакъв аналог с правния шаблон.

Така изложените съображения са напълно достатъчни да се приеме, че е налице надлежно връчване на заповедта за изпълнение и не е налице предпоставката на цчл. 423 ал. 1 т. 2 от ГПК за подаване на възражение от длъжника до въззивния съд.

За правна чистота може само да се отбележи, че той би могъл да се позове на т. 3 на същата норма, като гореописаните факти биха могли да се интерпретират като „особени непредвидени обстоятелства“, попречили му да узнае своевременно за връчването на заповедта, но той изрично се позовава на т. 2 от чл. 423 ал. 1 от ГПК, а правораздавателната дейност на съда е отраничена в рамките на заявеното и той не може своеволно да подменя въведеното основание.

С оглед изложеното въззивният съд счита, че няма основание да приеме възражението, поради което не следва да уважава и искането за спиране на изпълнението на заповедта за изпълнение. Не следва и да се постановява продължаване на разглеждането на делото от първоинстанционния съд съгласно чл. 423 ал. 4  от ГПК.

На подателя разноски не се дължат и не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                       О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

 

 

 

НЕ ПРИЕМА възражение по чл. 423 ал. 1 т. 1 от ГПК вх. № 15824/16.08.2017г. от Г.Д.Г. ЕГН ********** *** против заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №  1780 от 01.06.2017г по ч.гр. д. № 2603/17г. на СлРС, поради липса на номинираната предпоставка.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране изпълнението на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1780 от 01.06.2017г.

 

Определението не подлежи на обжалване.

                            

                  

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: