О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е  

 

гр.Сливен, 19.10.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:          МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА           

 

като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова въззивно ч.гр.д.№432 по описа на съда за 2017г., за да се произнесе съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

         Образувано е по частна жалба /въззивна жалба, имаща характер на частна жалба/, подадена от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против Решение №599/07.07.2017г. по гр.д.№893/2017г. на Сливенски районен съд в частта, имаща характер на определение, с която са оставени без разглеждане предявените от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против Д.Б.И., И. И. Б., като наследници на починал кредитополучател З. Т.Б. и поръчителя Ж.П.С., при условията на евентуалност осъдителни искови претенции за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца  сумите, за които срещу тях по ч.гр.д.№5667/2011г. на СлРС въз основа на документ по чл.417 от ГПК е издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение №4476/18.10.2011 и изпълнителен лист от 18.10.2011г., а именно: сумата 7806,03лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от 08.09.2009г. и Договор за поръчителство от 08.09.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2011г. до изплащане на вземането, сумата 982,15лв., представляваща договорна лихва за периода от 14.03.2011г. до 14.09.2011г., сумата 392,34лв., представляваща наказателна лихва за периода от 14.03.2011г. до 14.09.2011г. и е прекратено производството в тази му част като недопустимо.

            Дружеството жалбоподател с допълнителна жалба изрично посочва, че обжалва само прекратителната част на първоинстанционното решение, с която са оставени без разглеждане евентуалните осъдителни искове против ответниците. Посочва, че решението в тази му част, имаща характер на определение, е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Неправилен бил извода на районния съд, че вземанията, предмет на двата иск произтичат от едно и също договорно основание, поради което са оставени без разглеждане. Посочва, че осъдителният иск е предявен на различно основание от това на главния установителен иск – допуснато неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, изразяващо се в незаплащане на дължими месечни вноски, съгласно погасителния план, неразделна част от Договор за кредит за текущо потребление от 08.09.2009г. и Договор за поръчителство от 08.09.2009г., съгласно разпоредбата на чл.79 от ЗЗД, докато предявеният главен установителен иск е с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК и е продължение на заповедното производство. Посочва, че съдът не е обсъдил представеното споразумение за разсрочено плащане от 11.07.2013г., сключено между него и Д.И.. Подписването на това споразумение представлявало признание на дълга от страна на длъжника, доказателство за знанието му за настъпилата предсрочна изискуемост и за извършената цесия. Другите двама ответници били уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост, съответно на 27.10.2016г. и на 20.10.2016г. с връчване на издадената заповед за незабавно изпълнение от съдебния изпълнител. Отделно от това изявлението за предсрочна изискуемост било направено и с исковата молба.  С оглед изложеното жалбоподателят моли въззивният съд да отмени прекратяването на производството относно предявените осъдителни искове и да върне делото в тази му част за разглеждане и произнасяне по същество по тези искове. 

            В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на частната жалба от другата страна – ответниците в първоинстанционното производство Д.Б.И., И.Б. И. и Ж.П.С. чрез процесуалният им представител по пълномощие адв. А.С., която оспорва жалбата като неоснователна. Посочва, че решението в обжалваната му част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Посочва, че както установителните, така и осъдителните искове произтичат от едно и също основание - Договор за кредит за текущо потребление от 08.09.2009г. и Договор за поръчителство от 08.09.2009г. и касаят същите вземания като размер и период. За да се приеме, че претенциите са на различно основание, трябва материалните права, които се претендират, да произтичат от различни юридически факти, а не едно и също вземане/право да се брани с множество и различни искове. Посочва, че споразумението от 11.07.2013г., сключено от Д.Б. не удостоверява надлежно едностранно волеизявление на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Освен това, то има отношение относно спора по същество – основателността на претенциите, но не и спрямо извода на районния съд, обжалван от въззивника за недопустимост на осъдителните искове. Неоснователни били и други възражения за уведомяването на другите двама длъжници за предсрочната изискуемост – с връчване на ПДИ и с исковата молба, тъй като уведомяването следва да е направено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.По отношение на представеното с първоначалната жалба споразумение от 10.03.2017г.  посочва, че първо е преклудирано, евентуално моли съда да не го взема предвид, тъй като направеното в него прехвърляне било недопустимо и същото се явявало нищожно – с невъзможен предмет и без основание. Претендира присъждане на направените в настоящото производство разноски.

Въззивният съд намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от лице, имащо интерес от обжалването и в законоустановения срок.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Районният съд е бил сезиран с предявени от цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против Д.Б.И., И. И. Б., като наследници на починал кредитополучател З. Т.Б. и поръчителя Ж.П.С. при условията на субективно пасивно и обективно съединяване, както следва: 1. Кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №4476/18.10.2011г. и изпълнителен лист от 18.10.2011г. по ч.гр.д.№5667/2011г. по описа на СлРС, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 08.09.2009г. и Договор за поръчителство към него от 08.09.2009г., сключени с цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, включващи главница от 7806,03лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2011г. до изплащане на вземането; сумата 982,15лв., представляваща договорна лихва за периода от 14.03.2011г. до 14.09.2011г., сумата 392,34лв., представляваща наказателна лихва за периода от 14.03.2011г. до 14.09.2011г. и 2. Предявени при условията на евентуалност осъдителни искове за солидарно заплащане от страна на ответниците на следните суми, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 08.09.2009г. и Договор за поръчителство към него от 08.09.2009г., сключени с цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, както следва главница от 7806,03лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2011г. до изплащане на вземането; сумата 982,15лв., представляваща договорна лихва за периода от 14.03.2011г. до 14.09.2011г., сумата 392,34лв., представляваща наказателна лихва за периода от 14.03.2011г. до 14.09.2011г. Условието за евентуалното предявяване на осъдителните искове, ищцовото дружество определя по следния начин: ако съда приеме, че предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК не следва да бъде уважен, поради липса на уведомление до длъжниците за изискуемост на вземането към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то да приеме, че ответниците са уведомени за изискуемостта на вземането с връчване на препис от исковата молба.

По начина, по който са предявени евентуалните осъдителни искове за заплащане на същите суми, касаещи същите периоди, както и тези, предмет на установителните искове, следва да се посочи, че те са недопустими.

При действието на чл.290 от ГПК е формирана задължителна практика на ВКС, отричаща допустимостта на осъдителен иск за парично вземане, за което е проведено успешно заповедно производство и е издадена заповед за изпълнение, която не е обезсилена по надлежния процесуален ред на чл.415, ал.2 от ГПК или по искане на заявителя - кредитор. Осъдителен иск за вземане, предмет на издадена заповед по чл.410 / чл.417 от ГПК, е допустим само след обезсилване на заповедта по предвидения в закона процесуален ред, тъй като при наличие на заповед за изпълнение защитата на вземането е възможна единствено чрез уредения в чл.422, ал.1 от ГПК специален установителен иск.  

Съгласно Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК, т.11.б. /мотивите/, въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Следователно, за да е допустим евентуален осъдителен иск в специалното производство, е необходимо той да се основава на въведено друго, различно основание за възникването и съществуването на вземането.

В настоящия случай, безспорно сме в хипотезата на специалното производство по иск по чл.422 от ГПК, тъй като кредиторът е избрал за реализиране на правата си по договора за кредит специалния ред по чл.417 от ГПК – снабдяване със заповед за незабавно изпълнение, надлежно издадена му. Видно от изложените в исковата молба обстоятелства, факти, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право – неизпълнение на Договор за кредит за текущо потребление от 08.09.2009г. и Договор за поръчителство от 08.09.2009г., основанието, от което произтича вземането, респ. вземанията за главница и лихва, по установителния иск и евентуалния осъдителен иск е едно и също. Вземанията, предмет на двата вида иск, произтичат от едно и също договорно основание, за един и същ период и на база, настъпила по силата на същия договор, предсрочна изискуемост.

Следва да се посочи, че различната правна квалификация на установителния и осъдителния иск, не означава разлика в основанието, от което произтича вземането. Освен това установетиления иск, макар и с водеща квалификация чл.422, ал.1 от ГПК е във вр. с чл.79 от ЗЗД – неизпълнение на договорно задължение, тъй като вземанията, чието установяване се претендира, произтичат именно от такъв юридически факт – договор за банков кредит. Безспорно, видно от исковата молба се касае до същото вземане, респ. вземания /главница, договорна лихва и наказателна лихва/, предмет и на заповедното производство, като кредиторът, респ. цесионерът в исковото производство, се позовава на същото основание /договора за кредит за текущо потребление и договор за поръчителство към него/, от което произтичат вземанията, предмет на установителния иск и тези, предмет на осъдителния иск. За да се приеме, че претенциите са на различно основание, трябва материалните права, които се претендират, да произтичат от различни юридически факти, каквито в случая не са налице.

С оглед изложеното, предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане на главница и лихви, произтичащи от неизпълнение по Договор за кредит за текущо потребление от 08.09.2009г. и Договор за поръчителство от 08.09.2009г., са недопустими. Като такива, същите следва да се оставят без разглеждане и производството по тях – да се прекрати като недопустимо.

С оглед изложеното, съдът намира, че районният съд правилно и законосъобразно е оставил без разглеждане предявените при условията на евентуалност осъдителни искове и е прекратил производството по делото в тази му част като недопустимо.

Следва само да се посочи, във връзка с възраженията, наведени с частната жалба, че въпросът кога, дали и от кого длъжниците са уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита е по съществото на спора, касаещ основателността на исковите претенции. Поради това, при положение, че решението на СлРС в неговата първа част /отхвърляне на положителните установителни искове/ не е обжалвано и е влязло в сила, а в прекратителната част по отношение на евентуалните осъдителни искове е правилно, т.е. тези искове не са разгледани по същество и въззивната инстанция също не ги разглежда по същество, то този въпрос не следва въобще да се обсъжда. 

Обжалваният съдебен акт не страда от посочените в жалбата пороци и следва да се потвърди като правилен и законосъобразен, а частната жалба се явява неоснователна.

С оглед изхода на спора и неоснователността на частната жалба, жалбоподателят следва да понесе своите разноски, така, както ги е направил и да заплати направените от другата страна /в случая само от Д.И./ разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 850лв.

Ръководен от изложените съображения и на основание чл.278 от ГПК, съдът

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба /наречена въззивна жалба/, подадена от  „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление: *********против Решение №599/07.07.2017г. по гр.д.№893/2017г. на Сливенски районен съд в частта, имаща характер на определение, с която са оставени без разглеждане предявените от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против Д.Б.И., И. И. Б., като наследници на починал кредитополучател З. Т.Б. и поръчителя Ж.П.С., при условията на евентуалност, осъдителни искови претенции и производството е прекратено в тази част като недопустимо, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление: *********да заплати на Д.Б.И. с ЕГН ********** *** сумата от 850лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Определението е окончателно.

 

 

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                            2.