О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е     N

 

гр. Сливен, 05.10.2017 г.

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  закрито заседание в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                       мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря ………………., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.ч.гр.  д.  N 455 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Поизводството е образувано по частна жалба против определение за допълване на съдебно решение по отношение на разноските в частта му, с която е изменено решението като са намалени присъдени на страната разноски и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Жалбоподателката заявява, че обжалваната част на определението е неправилна. Счита, че енепредставилата списък по чл. 80 от ГПК страна не може да иска изменение на решението в частта за разноските. Отделно от това заявява, че неправилно е уважено това искане като разноските са намалени, тъй като възнаграждението на адвоката е определено за няколко различни иска. Развива подробни съображения относно приложението на Наредба №1/2004г. съобразно различните й редакции в различни моменти. Прави анализ на идеята на нормотвореца, заложена в тази наредба. Счита, че при липса на конкретна норма следва да се прилага метода на аналогията. От сравнителния анализ на различни законови разпоредби извлича краен извод за необосновано намаляване на възнаграждението, платено от нея на адвоката по една от претенциите. Моли въззивния съд да отмени в атакуваната част определението на СлРС, като разноските й останат в пълния им размер, присъден първоначално с решението.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна не е подала писмен отговор.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

 Разгледана по същество същата е неоснователна, поради което следва да се остави без уважение.

Производството по гр.д.№2836/2016г. по описа на СлРС е било образувано въз основа на исковата молба, подадена от частната жалбоподателка против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр.София, с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд, за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд, за заплащане стойността н аполагаща се безплатна храна и за заплащане на обезщетения за забава в размер на законовата лихва върху всяка от сумите за посочени периоди

СлРС е постановил решение № 422/18.05.2017г. по гр.д. № 2836/16г. на СлРС, в което, съобразно правилата н ачл. 78 от ГПК, е разпределил разноските по делото между страните, като е осъдил ответника да заплати на ищеца такива за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв., като е определил този размер след като в мотивите си се е произнесъл по направеното от противната страна възражение за прекомерност, което е счел за основателно и е редуцирал уговорената сума от 2 500 лв. на 1800 лв.

В законовия срок и двете страни са подали молба по реда на чл. 248 от ГПК с искане за изменението му в тази част, като ищецът е развил аргументация относно липсата на условия за намаляне на адвокатското възнаграждение по отношение на претенцията за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд, като е поискал присъждане на пълния размер от 700 лв., а ответникът – че съдът е допуснал техническа грешка при определяне на разноските за възнаграждение на вещото лице, както и относно държавната такса, освен това, макар да е уважил принципно възражението, касаещо размера на адвокатското възнаграждение, при преизчисляването му, не се  е съобразил с определениете в Наредбата минимални размери, поискал е и намаляване на вече присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лв.

След постъпване на отговори по двете молби, съдът е постановил две определения – № 1204 от 08.06.17г. и атакуваното - № 1338 от 22.06.17г., с което се е произнесъл по искането на ответната страна във връзка с държавната такса, възнаграждението за вещо лице и за намаляне на присъденото адвокатско възнаграждение на ищцата на 1 400лв.

В него, в частта, касаеща разноските, присъдени на ищцата, е счел, че искането е основателно, тъй като три от уважените претенции касаят мораторни лихви и акцесорността им спрямо главните предполага липса на отделни процесуални действия, обуславящи уговорения размер на възнаграждение.

Въззивният съд счита, че атакуваното определение е правилно.

На първо място е несподелим доводът, че ответникът няма право да иска изменение на решението в частта за разноските, тъй като не е представил списък на такива по чл. 80 от ГПК – в този случай той губи правото да иска изменение на решението по отношение на своите разноски, но не и на тези на насрещната страна.

На следващо място аргументите по същество също са неоснователни. Адвокатското възнаграждение е претендирано по предявени от ищцата шест обективно съединени иска, три от които касаят претенция за лихви. Лихвата се определя като възнаграждението, което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора си за това, че се е ползвал от тях. Лихвата е парично вземане, което възниква само в резултат на съществуване на друго парично вземане. Тя се дължи като възнаграждение на кредитора за това, че той, най-общо,  се е лишил от ползването на парите си. Лихвата съществува докато не бъде погасен дългът. Тя е акцесорно задължение и предполага наличието на главно задължение – главница. Лихвата не може да възниква без главницата. Въпреки че лихвената претенция е относително самостоятелно задължение спрямо главното задължение, безспорно е, че за да е основателна тази претенция следва единствено да бъде доказана основателността на главното задължение, когато двата иска са заявени в едно общо производство.

Поради това и усилията, които полага процесуалният представител на ищцата са свързани с доказване на основателността и обосноваността на главната претенция, а задължението за лихва е определено от закона в чл. 86 ал.1 от ЗЗД. Така с оглед на конкретния случай, усилията, които е вложил процесуалният представител са свързани с доказването на главните претенции. Претендирането на заплащане на адвокатско възнаграждение, макар и в минимален размер, относно предявените претенции за обезщетение за забава в размер на законовите лихви, може да бъде тълкувано като злоупотреба с право, което води до несправедливост и прекомерност на възнаграждението присъдено за тези претенции.

Поради това разноските в тази част действително се явяват необосновано завишени и настоящата инстанция намира, че те правилно са редуцирани от страна на решаващия съд.

С оглед гореизложеното, частната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

                                                О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на С.В.Т., против определение № 1338 от 22.06.2017г. по гр.д. № 2836/16г. на СлРС  в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1338 от 22.06.2017г. по гр.д. № 2836/16г. на СлРС  в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ..

 

 

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: