О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 06.11.2017 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, граждански състав, в закрито заседание на шести ноември, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: М. БЛЕЦОВА

                                                        Мл.с.: НИНА КОРИТАРОВА

 

 

като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА ч. гр. дело № 507 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е образувано по частна жалба против определение, с което е отказано изменение на съдебно решение по отношение на разноските, присъдени на ищцата, и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Жалбоподателката е недоволна от отказа на първоинстанционния съд да измени постановеното по делото решение в частта относно присъдените й разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., в резултат на редуциране на сумата по повод възражение за прекомерност, направено от насрещната страна. Иска отмяна на това определени и постановяване на ново, с което да се измени съдебното решение и й се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в пълен размер.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който заявява, че частната жалба е неоснователна и иска тя да не бъде уважавана.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

 Разгледана по същество същата е частично основателна, поради което следва да се уважи за сумата 464.11 лв., а за разликата до 2 500 лв. – оставена без уважение.

Ищцата е претендирала на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК заплащане от другата страна на действително направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 2 500 лв., състоящ се от сбор от отделни възнаграждения, съответно – 700 лв. за иска за заплащане на обезщетение за извънреден труд, 300 лв. по иска за възнаграждение за нощен труд, 300 лв. за иска за равностойност на безплатна храна, 300 лв. за иска за установяване право на допълнителен отпуск, 300 лв. за пренецията за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху стойността на обезщетението за извънреден труд, 300 лв. за пренецията за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху стойността на възнаграждението за нощен труд и 300 лв. за пренецията за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената равностойност на безплатната храна.

Доколкото съдът е бил десезиран с установителния иск, касаещ признаване правото на допълнителен отпуск, то заплащане на разноските за адвокатското възнаграждение за него от 300 лв. по начало не се дължи от насрещната страна.

От претендираните разноски в общ размер на 2 500 лв., с оглед направеното възражение за прекомерност, съдът е присъдил само 500 лв. и отказът му да я измени по реда на чл. 248 от ГПК е предмет на настоящия спор.

Въззивният съд намира, че подходът, използван от решаващия съд, макар и житейски и логически обоснован, не намира стабилна нормативна опора. Действително прилагането на духа на закона е белег на демократичност, но само когато е изведен от неговата буква.

Съдът не може да си позволи да дава водеща роля на личното си разбиране за справедливост, конфронтирайки се с конкретни правни норми, но и страната не следва да разширява недобросъвестно приложението на тези правни норми, конфронтирайки се с разума на закона. И в двата случая методът на индукцията е неоправдан и несподелим.

Така в настоящия случай въззивният състав счита, че с оглед ниската правна и фактическа сложност на спора по исковете, касаещи обезщетенията за положен извънреден и нощен труд и заплащане на равностойност на полагаща се безплатна храна, адвокатското възнаграждение следва да бъде в минималния размер по наредба №1/04г. – 364.11 лв. за първия и по 300 лв. за следващите три .

Що се отнася до адвокатското възнаграждение от по 300 лв. за всяка от акцесорните претенции за обезщетение за забава върху всяка от присъдените главни суми, въззивният съд счита, че те следва да бъдат изцяло редуцирани от общия сбор на заплатения от ищцата хонорар.

Адвокатското възнаграждение е претендирано по предявени претенции за обезщетения за забава в размер на законовата лихва. По начало лихвата се определя като възнаграждението, което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора си за това, че се е ползвал от тях, тя е парично вземане, което възниква само в резултат на съществуване на друго парично вземане.

Така, от материалноправна гледна точка, тя представлява акцесорно задължение, тъй като предполага наличието на главно задължение – главница и лихвата не може да възникне без наличието на главница. За да е основателна претенция за лихва, следва единствено да бъде доказана основателността на главното задължение.

От своя страна самото обезщетение, дължимо по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, не е лихва, то е обезщетение за забава, но начинът на определяне на размера му е чрез приравняването му на размера на законовата лихва върху паричната сума /тъй като е приложимо само за парични вземания/ и затова казаното по-горе важи и занего.

Дължимостта на това обезщетение е законова последица, която възниква винаги, когато са налице посочените предпоставки – тоест, от процесуалноправна гледна точка, претенцията за лихви /обезщетение за забава в размер на законовата лихва/, когато е заявена в едно общо производство заедно с иска за изпълнение на главното задължение, не е отделен иск. В такъв се превръща само когато бъде предявена в самостоятелно производство. Това е така, тъй като задължението да се обезщети забавата произтича директно от правната норма и е обусловено единствено от съществуването на главния дълг, тоест – правната последица възниква автоматично, като за да бъде присъдено обезщетението, е необходимо само да бъде поискано, не и доказано – размерът му е също законово определен. Аналогично стоят нещата и при обезщетението за забава върху парично задължение, представляващо обезщетение за вреди от непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД – то е законова последица от деликт, законът фиксира началната дата на забавата и се дължи, ако е поискано. Когато страната заяви искането в абсолютна сума до завеждането на исковата молба, заплаща държавна такса върху имуществения интерес.

От казаното до тук следва, че в случая, като са предявени три иска за главни задължения и са претендирани и обезщетения за забава в размер на законовата лихва върху тях,  процесуалните действия, които полага представителят по пълномощие на ищцата са свързани с доказване на основателността, обосноваността и размера на главните претенции, а задълженията за обезщетения за забава следват от тях. Така, с оглед конкретния случай, усилията, които е вложил процесуалният представител се обективират в доказването на основателността само на главните претенции. Едва когато акцесорното задължение се предяви като самостоятелен иск, страната ще извършва действия, насочени към доказване на вече осъществени предпоставки за възникването му, както и периода и размера на задължението. 

В този смисъл е и изменението на Наредба №1/04г. в чл. 2 ал. 5, в която е предвидено определянето на адвокатското възнаграждение да става съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки поотделно. Казаното по-горе халмонира с тази разпоредба, тъй като видът на акцесорните претенции не предпоставя отделното заплащане на адвокатско възнаграждение за тях в това производство.

В обобщение - претендирането на заплащане на адвокатско възнаграждение, макар и в минимален размер, относно предявените претенции за обезщетения за забава в размер на законовите лихви, може да бъде тълкувано като злоупотреба с право, което води до несправедливост и прекомерност на общото адвокатско възнаграждение, поради което настоящата инстанция намира, че то следва да се извади от него. Така общата сума, която следва да се присъди на ищцата, е в размер на 964.11 лв.

Следователно, като е присъдил само 500 лв., първоинстанционният съд е постановил неправилно решение в частта за разноските, което следва да бъде изменено в нея, поради което отказът му да стори това по реда на чл. 248 от ГПК е незаконосъобразен за сумата 464.11 лв. и следва да бъде отменен в тази част. Вместо това въззивният съд следва да постанови определение, с което да измени съдебното решение в частта за разноските, като ги увеличи с 464.11 лв.

В останалата част определението на СлРС следва да бъде потвърдено.

С оглед гореизложеното, частната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

 

 

ОТМЕНЯ определение № 2035 от 18.09.2017г. по гр.д. № 2826/2016г. на СлРС  в частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането по чл. 248 ал. 1 от ГПК на М.А.Д. да бъде изменено решение № 481/05.06.2017г. по гр.д. № 2826/2016г. на СлРС в частта за разноските, за сумата 464.11 ( четиристотин шестдесет и четири лева и 11 ст.) лева, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ал. 1 от ГПК решение № 481/05.06.2017г. по гр.д. № 2826/16г. на СлРС в частта за разноските, като ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МП да заплати на М.А. Д. разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на ОЩЕ 464.11 ( четиристотин шестдесет и четири лева и 11 ст.)лв.

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 2035 от 18.09.2017г. по гр.д. № 2826/2016г. на СлРС  в останалата ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.

 

 

Определението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

          ЧЛЕНОВЕ: