О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е     N

гр. Сливен, 12.12.2017 г.

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито заседание в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                              СТЕФКА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въззивно ч. гр. д.  N 560 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Поизводството е образувано по частна жалба против определение, с което е прекратено частично образуваното първоинстанционно исково производство, и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК.

Частният жалбоподател обжалва определението в частта, с която първоинстанционният съд е прекратил производството и върнал като недопустима исковата молба в частта, касаеща иска за освобождаване на собственото на ищеца жилище и предаване ползването му, е незаконосъобразно и неправилно. Твърди, че не е налице хипотезата на правната норма на чл. 299 ал. 1 от ГПК, тъй като се касае за факти, настъпили след постановяване на решението, с което е прекратен гражданският брак между страните и се иска не пререшаване на вече разрешен спор, а правораздаване по различно, последващо развило се правоотношение. Поради това моли въззивния съд да отмени определението и изпрати делото за продължаване на съдопроизводствените действия и по този иск.

Насрещната страна не е подала писмен отговор.

Настоящият състав намира частната жалба за допустима – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт РС.

Разгледана по същество същата се явява и основателна, поради което следва да бъде уважена.

Производството по гр. д. № 3961/17г. на СлРС е образувано по искова молба, подадена от Н.Н.М. /частният жалбоподател/ против М.В.Д. и с нея са предявени при условията на обективно съединяване два иска – за предаване на държането на собственото на ищеца жилище след прекратяване на наемно правоотношение и зареално изпълнение на задължение за заплащане на наемна цена за ползването на жилището за периода 01.09.14г.-19.07.17г. в размер на 3 117 лв.

Първостепенният съд, при упражняване правомощията си по чл. 140 от ГПК, е счел за недопустим първият иск, като се е мотивирал с наличието на условията на чл. 299 ал. 1 от ГПК – спор, разрешен с влязло в сила решение. Този извод е извлякъл от факта, че със съдебното решение за прекратяване на гражданския брак между страните е утвърдено постигнато между тях споразумение по чл. 51 от СК, в което е посочено, че семейното жилище, псобственост на Н.М., се предоставя за ползване на М.Д., на която са възложени и родителските права на непълнолетното дете и местоживеенето му е определено при нея. Така решението има сила на пресъдено нещо и този въпрос не може да се пререшава, освен ако законът не разпорежда друго, а и това предоставяне на  ползването на жилището цели охраняване интереса на детето.

С оглед тези си констатации съдът е държал определение по чл. 140 ал. 3 от ГПК в з.з. на 01.11.2017г., в което е внедрено и определение по чл. 299 ал. 2 от ГПК, с което е прекратил образуваното производство по отношение на този иск и е върнал в тази й част исковата молба като недопустима.

Това определение е предмет на настоящата частна жалба.

Този въззивен състав намира същото за неправилно.

За да се приеме, че е налице разрешен с влязло в сила решение спор, следва да се установи пълно обективно и субективно тъждество между него и прекратения. В случая безспорно страните са идентични, но липсва обективно съвпадение на предмета на спора , тоест - на правоотношението, което съдът е сезиран да разреши. С утвърденото споразумение е учредено право на ползване по силата на правната норма и то битува в правния мир под формата на наемно правоотношение, което се подчинява само по себе си на общите правила за договорите и специалните такива относно договора за наем, заложени в ЗЗД.

Искът, който е предявен в настоящото исково производство, не касае създаването на правоотношението, а неговото прекратяване, респективно последиците от настъпило извънсъдебно такова. Претенцията е за изпълнение на задължението за връщане на наета вещ след прекратяване на договор за наем, с правно основание чл. 233 ал. 1 от ЗЗД.

Обстоятелствата, посочени от решаващия съд, са такива по същество, тоест касаят основателността, а не допустимостта на иска. Фактите, релевантни към неговото уважаване или отхвърляне, следва да се установят в хода на спорния състезателен исков процес, тъй като те са новонастъпили и различни от тези, които са обусловили възникването на правоотношението във връзка с ползването на семейното жилище.

Поради това частната жалба се явява основателна и следва да се уважи, а обжалваният акт – да се отмени в посочената част и делото се върне на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия относно този иск.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

                                        О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

 

ОТМЕНЯ определение № 2477 от 01.11.2017г. по гр.д. № 3961/17г. на СлРС, в частта, с което на основание чл. 299 ал. 2 от ГПК е прекратено производството като недопустимо и е върната исковата молба на Н.Н.М. против М.В.Д. по отношение на иска по чл. 233 ал. 1 от ЗЗД за предаване държането на недвижим имот след прекратяване на наемно правоотношение, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ВРЪЩА гр.д. № 3961/17г. на СлРС на РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН за продължаване на процесуалните действия и по този иск.

 

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: