О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е  

 

гр.Сливен, ­­­01.03.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на първи март през две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                  

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА  

                                                            ЧЛЕНОВЕ:      МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

 

като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова въззивно ч.гр.д.№114 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

         Образувано е по частна жалба, подадена от Община Сливен против Определение №2908/19.12.2017г. по ч.гр.д.№4721/2017г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлено искането на Община Сливен на основание чл.420, ал.2 от ГПК за спиране на принудителното изпълнение на издадената по делото заповед за незабавно изпълнение на парични задължения№3322/16.10.2017г.

Жалбоподателят твърди, че атакуваното определение е неправилно. Счита, че от наведените твърдения и представените убедителни писмени доказателства е видно, че претендираното вземане е недължимо и не съществува. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното определение и да постанови ново, с което да спре изпълнението на заповедта за незабавно изпълнение. В условията на евентуалност моли съда да приеме, че производството е недопустимо пред гражданския съд, поради некомпетентност и да обезсили издадената заповед за незабавно изпълнение. Изразява несъгласие с тълкуването, направено от районния съд на разпоредбата на чл.420, ал.2 от ГПК. Посочва, че съдът е бил длъжен да изследва дали представените писмени доказателства са убедителни, т.е. дали разколебават удостоверителната доказателствена сила на изпълнителното основание и дали въз основа на тях може да се приеме, че посочената в заповедта сума не се дължи. Районният съд обаче не е изложил мотиви по съществото на искането, с което е сезиран, а е изследвал наличието на предпоставки, които въобще не са предвидени в законовата разпоредба като условия за допускане спиране на изпълнението. На следващо място жалбоподателят излага отново съображенията си за недължимост на претендираното от държавата вземане, за която счита, че са представени убедителни доказателства. Посочва, че липсва изискуемо частно държавно вземане срещу Община Сливен, поради неизпълване на фактическия състав на пораждане/установяване на вземането, като излага подробни съображения в тази насока. Освен това посочва, че дори и да е съществувало вземането, то е погасено по давност. На следващо място посочва, че вземането не се дължи на държавата, тъй като ще бъде изплатена нарочна банкова гаранция за същото. На последно място излага съображения за недопустимост за събиране на вземания по финансови корекции по гражданскоправен ред след влизане в сила на ЗУСЕСИФ и в тази насока е и направеното искане за евентуално обезсилване на издадената заповед за незабавно изпълнение и прекратяване  на производството по делото.

            В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на частната жалба от другата страна НАП – София, която намира жалбата за неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. На първо място посочва, че в настоящия случай не е налице представено обезпечение, като учредената банкова гаранция в полза на МОСВ не е такова обезпечение. Освен това не съдът следва да укаже внасянето на такова, а инициативата следва да изхожда от длъжника. На следващо място счита, че не са представени писмени доказателства, въз основа на които принудителното изпълнение да бъде спряно, съгласно разпоредбата на чл.420, ал.2 от ГПК. Приложените доказателства към възражението касаели произхода и възникването на вземането, но не и недължимост на същото. Изложените възражения не са подкрепени с доказателства. Излага и съображения за неоснователността им. Посочва, че процесния договор, от който произтичало вземането е сключен по програма ИСПА, а не по оперативно програма на ЕС и е подписан преди влизане в сила на МОФК. Погасителната давност започвала да тече от връчване на писмото за доброволно изпълнение – 30.09.2016г., съгл. чл.84, ал.2 от ЗЗД, поради което това възражение е неоснователно. Тъй като се касае за частно държавно вземане, то се събира по реда на ГПК и въз основа на акта за установяването му НАП може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 от ГПК.В случая намирала приложение разпоредбата на пар.10, ал.1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, а не тази на пар.10, ал.3 от закона. Производството в случая е започнало преди 25.12.2015г. с доклад за нередност от 24.01.2012г. от ОЛАФ. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

            След преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа страна:

            Сливенският районен съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, подадено от НАП, гр.София, с което се иска от съда издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на Акт № 11/21.07.2017г. за установяване на частно държавно вземане против Община Сливен. Със Заповед № 3322 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 16.10.2017г. е разпоредено длъжникът Община Сливен да заплати на заявителя Национална агенция за приходите сумите от 1 886 335,61 евро главница, 21 771,45 евро лихва за периода от 15.10.2016г. до 19.07.2017г., 74 638,66 лева разноски по делото, заплатена държавна такса за образуването му и сумата от 150 лева юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на заповедта за незабавно изпълнение е издаден изпълнителен лист от 16.10.2017г.

На 07.11.2017г. длъжникът е получил покана за доброволно изпълнение с приложен изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение и на 21.11.2017г. по пощата е възражение срещу издадената заповед за изпълнение, ведно с подадена частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение.

По подадената против разпореждането за допускане на незабавно изпълнение частна жалба, СлОС се е произнесъл с Определение №16/08.01.2018г. по ч.гр.д.№8/2018г., като е оставил същата без уважение.

С възражението по чл.414 от ГПК е направено нарочно искане за спиране на принудителното изпълнение по чл.420, ал.2 от ГПК. Изложените в искането за спиране /инкорпорирано във възражението по чл.414 от ГПК/ съображения за несъществуване на претендираното вземане основно са: възражение за погасяване по давност на вземането; неспазване на нормативно установените изисквания в производството по налагане на финансова корекция; наличие на висящо съдебно производство относно плащането на издадена в полза на МОСВ банкова гаранция, като в случай на позитивно за МОСВ решение би отпаднало основанието за налагане на финансовата корекция.  Към искането за спиране са приложени преписи от: извлечение от Финансовия меморандум между ЕК и РБ; споразумение от 15.10.2008г. за изпълнение на проект по КФ „Интегриран проект за водния сектор на гр.Сливен“ между МОСВ и Община Сливен; Одитен доклад за приключване на проект „Интегриран проект за водния сектор на гр.Сливен“; кореспонденция между МОСВ и Община Сливен относно одитния доклад; дължимостта на суми, представляващи недопустими разходи, начислени като финансови корекции и покана за доброволно изпълнение на същите; банкова гаранция №36/4663/09, искане за плащане на банкова гаранция от МОСВ до ОББ и отказ за плащането й; Решение по т.д. №2259/2012г. на СГС, с което е признато за установено по отношение на МОСВ и ОББ, че за МОСВ не съществува право да иска плащане в размер на 1714186,76 евро по банкова гаранция от 02.09.2009г., въззивна жалба против него и определение за спиране на въззивното производство, образувано въз основа на въззивната жалба по т.д.977/2014г. по описа на САС.

С Определение №2908/19.12.2017г. по ч.гр.д.№4721/2017г., районният съд е приел, че представените с възражението документи и изложените доводи показват фактическата и правна сложност на възникналия спор и водели до невъзможност заповедния съд да прецени евентуалната убедителност на доводите на ответника и доказателствата, обезпечение не е представено, а спиране в случая може да се постанови само след представяне на такова, поради което искането по чл.420, ал.2 от ГПК е оставено без уважение.

Определението е връчено на длъжника Община Сливен на 15.01.2018г., като в законоустановения и указан едноседмичен срок - на 22.01.2018г. – датата на пощенското клеймо, е подадена разглежданата частна жалба против него.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

            Съдът намира жалбата за процесуално допустима, като подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в законоустановения срок.

            Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В случая заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК е издадена въз основа на акт за установяване на частно държавно вземане /чл.417, т.7 от ГПК/ и подаденото в срок възражение не е основание за спиране на принудителното изпълнение. Не е представено надлежно обезпечение реда на чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД и не е налице хипотезата на чл. 420, ал. 1 ГПК.

Длъжникът изрично се позовава на разпоредбата на чл.420, ал.2 от ГПК за искането си за спиране. За да се постанови спиране на основание  чл. 420, ал. 2 ГПК, е необходимо да бъдат представени писмени доказателства, които да сочат към обоснован извод, че посоченото в заповедта за изпълнение задължение не се дължи. В този случай – наличие на убедителни писмени доказателства за недължимост на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение, съдът може да го спре и без да е необходимо обезпечението по ал.1 /последната редакция на текста на чл.420, ал.2 от ГПК, ДВ бр.86/2017г./. Следователно при втората хипотеза, регламентирана в разпоредбата на чл.420, ал.2 от ГПК, е предвидена възможност, а не задължение за спиране, като преценката е изцяло на съда, с оглед представените доказателства.

Под убедителни писмени доказателства по смисъла на чл.420, ал.2 от ГПК се има предвид доказателства, че изпълняемото право не съществува. Само убедителните писмени доказателства могат да разколебаят удостоверителната сила на документа, въз основа на който  е издадена заповедта за  незабавно изпълнение и да оправдаят спиране на изпълнението. Преценката е винаги конкретна и тя се основава на представените в заповедното производство документи – тези, представени със заявлението по чл.417 от ГПК и тези, представени с възражението и искането за спиране от страна на длъжника. Настоящата инстанция при преценката си е ограничена в тези рамки, като не следва да взема становище по съществото на правния спор.

Въззивният съд, след като прецени подробно представените с искането за спиране писмени доказателства, намира, че от тях не може да се направи извода, че вероятно вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение не съществува. Направените с искането за спиране и с настоящата частна жалба възражения не опровергават установителната сила на акта за установено частно държавно вземане, те не водят до извода, че вземането не съществува. Тези възражения по своята същност касаят съществото на спора, основателността на исковата претенция на НАП /налице е предявен положителен установителен иск относно вземането по заповедта за незабавно изпълнение, в резултат на развита процедура по чл.415 от ГПК/ против Община Сливен, по които въпроси обаче настоящата инстанция не следва да взема становище. Категорично по основателността на вече предявената искова претенция е въпроса за погасяването по давност на вземането, още повече, че е налице повдигнат спор от кой момент е станало изискуемо процесното вземане и от кога е започнала да тече спрямо него погасителната давност. Въпрос по съществото на спора и който не може да се реши от настоящата инстанция на база представените в заповедното производство документи е и този относно спазването на процедурата по налагане на финансовата корекция и налице ли са всички елементи от фактическия състав за да възникне това право за държавата. Третото възражение, обосноваващо искането за спиране – наличие на вземане на МОСВ за банкова гаранция, реализирането на което ще доведе до отпадане на основанието за налагане на финансовата корекция, също е въпрос по същество, но освен това е спорен – предмет на висящ съдебен спор, производството по който е спряно. Освен това, по въпроса за банковата гаранция, първоинстанционното решение отрича правото на МОСВ да получи въпросната гаранция. Следователно на този етап не е налице доказателство, от което да се установява по несъмнен начин твърдяното получаване от страна на МОСВ на банковата гаранция, което от своя страна евентуално ще доведе до отпадане на основанието на процесното вземане за финансова корекция. 

По отношение на евентуално заявеното възражение, че вземането на НАП всъщност не е частно държавно вземане, а публично такова, за чието събиране се явява неприложим реда на ГПК, в т.ч. заповедното производство, също според настоящия състав е въпрос по съществото на спора и не може да бъде решен в настоящото производство въз основа на представените в заповедното производство документи.

С оглед изложеното, съдът намира, че по делото не са налице убедителни писмени доказателства, които да разколебават удостоверителната сила на документа, въз основа на който е издадена заповедта за  незабавно изпълнение и които да водят до вероятния извод за несъществуване на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение.

Именно във връзка с извода за липса на убедителни писмени доказателства  по смисъла на чл.420, ал.2 от ГПК, следва да се посочи, че за длъжника остава възможността да постигне желания резултат – спиране на изпълнението на заповедта по чл.418 от ГПК само чрез представяне на надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл.180 и чл.181 от ГПК, в каквато насока е и извода на районния съд. Съдът не следва да указва изрично на длъжника тази възможност, изрично посочена в закона и водеща ex lege до желания ефект. Следва само да се посочи, че това обезпечение следва да е надлежно, т.е да покрива цялото вземане, заедно с лихвите и да създава безсъмнено право за предпочтително удовлетворяване на взискателя.

С оглед изложеното, молбата за спиране на изпълнението по издадената заповед за незабавно изпълнение, само въз основа на представени от длъжника писмени доказателства, които не водят до извода за вероятно несъществуване на оспореното вземане по заповедта и не разколебават удостоверителната сила на  документа, въз основа на който същата е издадена, е неоснователна и правилно и законосъобразно е оставена без уважение от районния съд в заповедното производство.

Предвид изложеното, въззивният съд намира, че частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.

 

 

 

 

 

Ответната по жалбата страна е претендирала присъждане на направените в производството по частната жалба разноски, поради което такива следва да й се присъдят на основание чл.78, ал.8 от ГПК в размер, определен от съда, на 50лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Ръководен от изложените съображения и на основание чл.278 от ГПК, съдът

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И  :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от ОБЩИНА СЛИВЕН, Булстат 000590654, със седалище и адрес на управление: ****срещу Определение №2908/19.12.2017г. по ч.гр.д.№4721/2017г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлено искането й на основание чл.420, ал.2 от ГПК за спиране на принудителното изпълнение на издадената Заповед за незабавно изпълнение на парични задължения №3322/16.10.2017г., издадена по ч.гр.д.№4721/2017г. на СлРС, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

        

ОСЪЖДА ОБЩИНА СЛИВЕН, Булстат 000590654, със седалище и адрес на управление: ****да заплати на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, ЕИК 131063188, със седалище и адрес на управление ****сумата от 50.00 /петдесет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за това производство.

 

 

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                2.