О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 20.03.2018 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

         Сливенският окръжен съд, граждански състав, в закрито заседание на двадесети март, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                   МАРИЯ БЛЕЦОВА

 

като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА ч. гр. дело № 122 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството се движи по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

 

Образувано е по частна жалба, подадена от адв. П., в качеството му на пълномощник на С.С.Й. ЕГН**********,*** против Определение от 01.02.2018 г. по гр.д. № 4977/2017г. на Сливенски районен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по делото. В жалбата се твърди, че атакуваното определение е неправилно и с него се прегражда пътя на търсената от ищцата защита на субективното й право на възнаграждение за онези положени от нея часове извънреден труд, които тя е претендирала с исковата молба. Твърди се, че липсва пълна идентичност между предмета на гр.д.№ 2918/2016г. на РС – Сливен, образувано между същите страни, като една от претенциите е била искането за допълнително възнаграждение за положен извънреден труд до 50 часа съответно до 70 часа на отчетно тримесечие на основание на чл.187 ал.5 т.2 от ЗМВР и настоящото производство, по което се претендира допълнително възнаграждение за положен извънреден труд над предвидените в ЗМВР ограничения в размера му над 70-те часа, които се компенсират по предвидения в ЗМВР специален ред. Липсва пълно тъждество и идентичност, защото правният ред на защита на правото на допълнително възнаграждение по ЗМВР не покрива и не би могла да покрие онази част от основанието, а именно извънредния труд, който надхвърля 70-те часа за тримесечие. Развиват се съображения в подкрепа на тази теза. Сочи се, че искът за  допълнително възнаграждение за извънреден труд по гр.д. № 2918/2016 г. и този по настоящото дело на основание на чл. 48 ал.5 от Конституцията на РБългария и чл.262 от КТ се различават по своето правно основание, нямат пълно покритие на фактите, които пораждат правата и се намират в съотношение на субсидиарност на общ към специален иск, при което специалният иск по ЗМВР е с по-тясно приложно поле от общия такъв за възмездност и адекватност на заплащането на труда по чл.48 ал.5 от КРБ. Законодателят е ограничил приложението на правната норма по ЗМВР само до определен размер на правопораждащия юридически факт. За това специалният иск по ЗМВР ще има винаги приоритет, ако претендираното право е за положен извънреден труд до 70 часа на тримесечие. Но ако правният интерес на ищеца надхвърля допустимата защита със специалния иск, същият разполага и с общия иск, чието правно основание е различно. Излагат се  подробни аргументи, че са налице два отделни иска, основани на самостоятелни права и различни правни източници. В обобщение се развиват доводи, че са налице два отделни иска,поради което се иска обжалваното определение за прекратяване на делото да бъде отменено, като неправилно и делото да бъде върнато на РС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Постъпил е писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се сочи, че съображенията в нея са неправилни. Между същите страни и по отношение на същия правен спор е било образувано гр.д. № 2918/2016. и СлРС се е произнесъл с влязло в сила решение, поради което спорът не може да бъде пререшаван, с оглед забраната регламентирана в чл. 299 от ГПК. Излагат се съображения в подкрепа на тази теза. Поради това се иска да бъде потвърдено определението.

Настоящият състав намира за установено следното от фактическа страна:

На 11.10.2017 г. е била депозирана искова молба от частната жалбоподателка, чрез нейния процесуален представител по пълномощие, с което е поискано да бъде осъдена ГДИН да заплати на ищцата възнаграждение за извънреден труд  положен в трето тримесечие на 2014г. в размер на 170.33 лв. за 37.11 часа извънреден труд, над 70-те часа за тримесечието , ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Между същите страни е било образувано гр.д. № 2918/2016 г. на СлРС, по което е било постановено решение № 223/16.03.2017 г., с което е осъдена ГДИН да заплати сумата от 1163.73лв., представляваща неплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 08.07.2013 г. до  08.07.2016 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба. С определение № 324/01.02.2018 г. съдът е прекратил производството по гр.д. № 4977/2017 г. на СлРС на основание на чл. 299 ал. 2 във врс с ал. 1 от ГПК, като недопустимо. Приел, че е налице идентичност на настоящото производство, с образуваното и приключило гражданско дело № 2823/2016 г. на СлРС, като спорът е между същите страни на същото основание и за същото искане и е бил решен с влязло в сила решение.

Въззивният съд счита, че така предявеният иск е недопустим, поради наличие на сила на пресъдено нещо по отношение на същия спор между същите страни.

Ищецът е претендирал заплащане на допълнително възнаграждение за положен извънреден труд на основание ЗИНЗС вр. ЗМВР вр. КТ вр. Конституцията, ЗКПЧОС  за отработени над 70 часа на тримесечен период за третото тримесечие на 2014г, в размер на  11.88 часа.

Между същите страни е било образувано гр.д. № 2918/2016 г. на СлРС, по което е било постановено решение № 223/16.03.2017 г., с което е осъдена ГДИН да заплати сумата от 1163.73лв., представляваща неплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 08.07.2013 г. до  08.07.2016 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба.. В хода на производството е било установено, че общото количество извънреден труд, положен от ищцата през този период е 107.11ч., но тя не е направила искане за допускане изменение на иска чрез увеличаване на размера му от 70 на 107.11 часа в рамките на заявения период и при запазване на основанието, поради което е получила защита на правото си само в пределите, в които самата тя е потърсила.

Тъй като искът не е бил предявен като частичен за сумата за положените 70 часа на тримесечие за този период, то ищецът е загубил правото да търси присъждане на разликата до 107.11 часа, поради блокиращото действие на силата на пресъдено нещо. Искът е бил предявен в горните параметри като средство за защита на накърненото материално право на ищеца такова, каквото той е счел  за нуждаещо се от съдебна защита, и веднъж осъществено, то не може повторно да бъде заявявано, дори ищецът да не го е получил в пълния обем, в който то е било основателно, щом неговите процесуални действия са довели до този резултат.

Съображенията за това на настоящия състав са следните:

В исковата молба ищецът заявява, че настоящата претенция е друга, тъй като е предявена на ново/различно основание и като такова сочи КРБ – чл. 48 ал. 4, чл. 5 ал. 4 от КРБ вр. чл. 4 от КЗПЧОС, във връзката им с чл. 178 ал. 1 т. 3 от ЗМВР и чл. 187 ал. 7 от ЗМВР, съответно – чл.143, 144 от КТ и чл. 150 от КТ. Позовава се на празнина в правото, съществувала през исковия период, която е отстранена едва с нормата на чл. 187а от ЗМВР, в сила от 14.10.2016г., поради което за миналия период тя следва да бъде запълнена на основание КРБ и КЗПЧОС, които към него момент заместват липсващата изрична законова уредба относно заплащането на извънреден труд над 70 часа на тримесечие.

         Въззивният съд не споделя това виждане.

Най-напред следва да се подчертае, че категорично не се касае за два отделни иска – за заплащане на възнаграждение за положен до 70 часа извънреден труд и за заплащане на възнаграждение за положен над 70 часа извънреден труд на тримесечие, тъй като за ищеца не съществуват две отделни правни основания за предявяването им. Исковата претенция касае един обект – положен извънреден труд - който се индивидуализира с период и количество, предметът на защитаваното право не е различен до и над 70 часа на тримесечие.

На следващо място, предвид релевираните доводи, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 48 ал. 4 от Конституцията, която прогласява, че „никой не може да бъде заставян да извършва принудителен труд“, не намира своя аналог в случая. Както прогласява чл. 5 ал. 4 от КРБ, международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила по съответния ред, са част от вътрешното право на РБ и се ползват с предимство пред противоречащите им норми на вътрешното законодателство, поради което може да се съобрази текстът на чл. 4 от КЗПЧОС, въвеждащ забрана на робството и на принудителния труд. Тази норма обаче, също не може да послужи за опора на тезата на ищеца, тъй като, най-напред, претенцията, както е заявена, няма за предмет „принудителен или задължителен труд“. С разпоредбата на чл.4 ал. 3 от КЗПЧОС изрично са изведени от дефиницията на „принудителен или задължителен труд“ няколко хипотези и съгласно б. „б“ не представлява такъв „всяка служба от военен характер“, а съгласно б. „д“ – „всеки труд или повинност, представляващи елемент от обичайните граждански задължения“.  Така, сам по себе си, извънредният труд, полаган по силата на чл. 187 ал. 3 и 4 от ЗМВР, вр. чл.144 ал. 1 т. 1 от КТ, не може да се квалифицира като принудителен по смисъла на КЗПЧОС. 

Макар законодателят да е въвел по правило забрана на извънредния труд /чл. 143 ал. 2 от КТ/, той е допуснал няколко, лимитативно и конкретно изброени изключения, съобразявайки спецификите на дейностите в някои обществени сфери. Законовата запрета е вдигната по отношение на извършването на „работа във връзка с отбраната на страната“, което придава законосъобразност по принцип на полагането на извънреден труд от тези служители, работещи в съответните институции, свързани с отбраната, и не влиза в конфронтация с посочената по-горе разпоредба на чл. 4 ал. 3 б. „б“ от КЗПЧОС.

Не може да се сподели виждането на ищеца, че положеният извънреден труд над 70 часа на тримесечие представлява „принудителен труд“ и по още една причина – съгласно чл. 148 от КТ „работникът или служителят има право да откаже полагане на извънреден труд, когато не са спазени правилата на КТ или на друг нормативен акт“. Кодексът на труда, макар сам по себе си да е специален закон, уреждащ специфичен вид обществени отношения – тези, свързани с полагането на труд, се явява обща норма по отношение на други закони, уреждащи правоотношенията, свързани с полагането на специфичен вид труд /какъвто е ЗМВР, респективно - ЗИНЗС/, поради което, при липса на изрична уредба в съответния закон, намират приложение общите спрямо него правила на КТ.

Приведено към настоящия спор, горното сочи, че щом в ЗМВР е постановено ограничение на полагането на извънреден труд до 70 часа на тримесечие, ако работодателят поиска от служителя да полага такъв труд над установената норма, последният има право да откаже полагането му, без това да се свърже с каквито и да е неблагоприятни последици за него. Щом обаче служителят доброволно е приел да изпълнява дежурствата, които са формирали количество на извънреден труд над допуснатия с правната норма, то това не може да се възприеме като „принуда“ по смисъла на КРБ и ЗКПЧОС.

Следва да се отбележи, че макар с изменението на ЗМВР от 14.10.2016г. с чл. 187а ал. 3 да е прието изрично, че държавният служител може да откаже без дисциплинарни последици да даде писмено съгласие /по. чл. 187а ал. 2 от ЗМВР/ за полагане на извънреден труд над ограниченията по чл. 187 ал. 7 от ЗМВР, това в никакъв случай не означава, че до това изменение такова действие е било немислимо и недопустимо. Точно обратното, както вече се спомена, КТ, като обща спрямо специалната норма на ЗМВР и преди този момент е прогласявала това конкретно право на всеки един работник или служител и не е имало законова причина то да не бъде достъпно за държавните служители, чиито правоотношения се третират от ЗМВР и ЗИНЗС. Освен това  КТ и с друга своя норма изрично прогласява, че неизпълнението на незаконосъобразно разпореждане на работодателя не е нарушение на трудовата дисциплина, поради което съдът не може да приеме виждането, че е имало празнина в правото, която е запълнена едва със създаването на разпоредбата на чл. 187а от ЗМВР.

В обобщение – въззивният съд счита, че нито се касае за полагане на принудителен труд /за да се приеме, че заплащането му се извлича от различно основание/, нито се касае за празнина в правото, която е препятствала осъществяването на правото на иск в пълен обем /за да се приеме, че искът е предявен на нововъзникнало основание/.

Обратното, съдът намира, че правното основание на претенцията за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд за исковия период  е едно и също – чл. 178 ал. 1 т. 3 от ЗМВР, вр. чл. 187 ал. 5 от ЗМВР  /във всичките им редакции, действали през него/, независимо в какъв обем се претендира правото.

По отношение съществуването на правото да се получи възнаграждение за положен труд /независимо дали редовен, извънреден, нощен, в почивни или празнични дни/, правната норма не поставя ограничения.

Тук следва ясно да се направи разграничение между забрана за полагане на извънреден труд над 70 часа на тримесечие и 280 часа годишно и забрана за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд.

Първата Е ВЪВЕДЕНА с нормата на чл. 187 ал. 7 от ЗМВР /до 14.10.2016г., когато се разширява диапазонът/, а втората НЕ Е ВЪВЕДЕНА с нормата на чл. 178 ал. 1 т. 3 от ЗМВР.

Става дума за два съвсем различни елемента от служебното правоотношение, което е видно и от систематичното място, на което се намират двете норми – тази на чл. 178 от ЗМВР се намира в р-л VІ - „Възнаграждения, материално и социално осигуряване на служителите на МВР“, а тази на чл. 187 от ЗМВР – в р-л VІІ – „Работно време и отпуски“.

Лингвистичното, фразеологичното и логическото тълкуване на разпоредбите сочи на един закономерен и недискутируем извод – законодателят е предвидил забрана за полагане на извънреден труд над лимита, избран от него /без значение е конкретният му размер/, но не е предвидил забрана за заплащане на възнаграждение за вече положен извънреден труд, която да се активира при надвишаване на лимита за полагането му. Това е в хармония с общите и фундаментални принципи на трудовото законодателство, предвиждащи, че всеки положен труд е възмезден, както и с разписаните в този дух норми на основния закон на РБ.

Това виждане по никакъв начин не влиза в противоречие с текстовете на чл. 187 ал. 5, т. 1 и т. 2 от ЗМВР /и предходните им редакции, които са в същия смисъл/ - тъй като в този раздел е именно забраната за полагане на извънреден труд над зададената в чл. 187 ал. 7 норма, което е естественото поведение, което нормотворецът очаква от страна както на работодателя, така и на служителя /още повече с оглед съществуващите в полза на работещото лице права да се противопостави на незаконосъобразните изисквания на работодателя си/, обосновано и логично е да се закрепи законова гаранция за компенсиране на положения извънреден труд в допуснатия с ал. 7 на чл. 187 от ЗМВР обем – тоест правната норма отчита добросъвестното спазване на лимита и привежда в съответствие с него всички последици от допуснатото –само по себе си изключение /както бе коментирано по-горе/ – полагане на извънреден труд.

Следователно и към момента на предявяване на предходната искова молба, по която е било образувано гр.д. № 2918/2016 г. на СлРС, с която е претендирано от ищеца заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд до 70 часа на тримесечие, е било налице правно основание за претендиране заплащането в пълен обем на целия, положен за този период от него, извънреден труд. Ако той бе предявил иска си за горницата над тези 70 часа, не би съществувало основание, на което тя да се счете за недопустима.

Не е имало пречка за предявяването на иска за целия период и за целия размер, тъй като правното основание е едно и също за тях, както за произхода на материалното право, така и за неговия обем. Като не е сторил това ищецът, а се е ограничил до заявяване на претенция само в рамките на 70 часа на тримесечие, той сам е блокирал възможността си да търси повторно защита на същото право, но в по-голям обем, на същото основание.

Ето защо искът е недопустим, поради наличие на законова забрана за пререшаване на спора, и като такъв следва да бъде оставен без разглеждане, а образуваното по него производство следва да бъде прекратено, също като недопустимо.

С оглед на изложеното, съдът

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

 

         ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на С.С.Й. ЕГН**********,*** против Определение от 01.02.2018 г. по гр.д. № 4977/2017г. на Сливенския районен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по делото.

 

ОСЪЖДА С.С.Й. ЕГН**********,*** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при министерство на правосъдието *********** сумата от 100 /сто/ лева представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

          ЧЛЕНОВЕ: