О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е     N

гр. Сливен, 26.09.2018 г.

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  закрито заседание в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                             СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                                         мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря ………………., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.ч.гр.  д.  N 419 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Поизводството е образувано по частна жалба против определение, с което е прекратено заповедно производство поради изчерпан предмет и са присъдени на длъжника разноски по него, и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК.

Жалбоподателят заявява, че атакуваното определение е неправилно в частта, с която той е осъден да заплати на длъжника по заповедното производство разноски по делото за адвокатски хонорар в размер на 350 лв. Развива подробни съображения най-напред във връзка с това, че самото подаване на възражение по чл. 414 от ГПК не би могло да бъде самостоятелен предмет на договор за правно съдействие и процесуално представителство вън от защитата по образуваното, с оглед неговото подаване, исково производство.  По-нататък частният жалбоподател се оплаква, че РС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неспазване н апроцедурата по чл. 248 ал. 2 от ГПК, тъй като молбата на длъжника по правната си същност представлявала искане за допълване на акта по отношение на разноските, уредено в чл. 248 от ГПК. Като не му е изпратил препис от тази молба с възможност за даване на отговор и изразяване н астановище, заповедният съд му е нарушил правото на защита. На последно място частният жалбоподател заявява, че платеният и претендиран като разноски адвокатски хонорар, предвид правната и фактическа сложност на делото, е прекомерен и счита, че ако обжалваното определение бъде прието за правилно в атакуваната част, то размерът на присъдените разноски следва да бъде редуциран до минималния предвиден.

Предвид изложеното моли да се отмени определението в частта, с която е осъден да заплати на длъжника разноски за адвокатски хонорар в размер на 350 лв. като неправилно и незаконосъобразно, а при условията на евентуалност, ако се потвърди определението в тази част, моли разноските да бъдат намалени до размера на минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1/2004г.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна не е подала писмен отговор.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

 Разгледана по същество същата е неоснователна, поради което следва да се остави без уважение.

Оплакването, че не е спазена процедурата по чл. 248 ал. 2 от ГПК е неоснователно. Дори да се приеме, че с неизпращането на препис от повторно заявеното искане за присъждане на разноските на длъжника, са нарушени някакви права на заявителя, свързани с отправяне на възражение и излагане на доводи, то той е направил това в настоящата частна жалба и въззивният съд ще ги обсъди, произнасяйки се по съществото на спора. Тоест – това не би могло да доведе до отмяна на определението на заповедния съд в частта за разноските, тъй като въззивната инстанция, съгласно чл. 278 ал. 2 от ГПК, ако намери атакувания акт за незаконосъобразен, сам ще реши въпроса по жалбата.

Оплакванията, касаещи самото присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение и размера му, също са неоснователни.

На първо място въззивният съд не споделя виждането на частния жалбоподател, че с оглед характера на възражението по чл. 414 от ГПК, то не би могло да бъде самостоятелен предмет на договор за правно съдействие и процесуално представителство. Такъв вид запрета или отграничение не съществуват в законови или подзаконови нормативни актове, а произволното тълкуване на регулиращи тези отношения и свързани с тях разпоредби е неприемливо. Освен това в предмета на представения по делото договор за правна защита и съдействие между длъжника и пълномощнике му по чл. 32 т. 1 от ГПК е посочено – зпроцесуално представителство и защита по гр.д. № 1492/18г. на СлРС, изготвяне и подаване на възражение, което освен че фиксира конкретни параметри, разширява обхвата над посочения от частния жалбоподател.

На последно място, касателно размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, който жалбоподателят счита за завишен, въззивният съд намира, че той не следва да бъде редуциран. Съгласно Наредба №1/04г., минималното възнаграждение за защита по този вид дела е 300 лв. Уговорената и платена от страната сума в размер на 350 лв. тангира с този минимум и настоящият състав не счита размерът й за прекомерен с оглед сложността на делото и процесуалните усилия, положени от адвоката, тъй като те са съизмерими с тези на пълномощника на заявителя и възнаграждението му кореспондира с това на последния – 360 лв.

С оглед всичко изложено частната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното определение в обжалваната си част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                            О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Теленор България“ ЕАД, гр. София, против определение № 1973 от 10.07.2018г. по ч.гр.д. № 1492/18г. на СлРС   като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1973 от 10.07.2018г. по ч.гр.д. № 1492/18г. на СлРС   В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: