О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е  

 

гр.Сливен, 20.12.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

            Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:   МАРТИН САНДУЛОВ         

                                                            ЧЛЕНОВЕ:         МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова въззивно ч.гр.д.№566 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

         Образувано е по частна жалба, подадена от „Изи Финанс“ ЕООД, гр.София против разпореждане от 27.11.2018г. по гр.д.№6402/2018г. на СлРС, с което е оставен без разглеждане предявеният от ищеца – жалбоподател иск по чл.422, ал.1 от ГПК като недопустим и е прекратено производството по делото като недопустимо.

            Жалбоподателят чрез пълномощника си юриск. Г. посочва, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно. Посочва, че съгласно т.5б от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК изрично е закрепено, че винаги, когато има подадено по образец възражение, независимо от съдържанието му, то вземането се оспорва. В случая е подадено възражение по образец. Поради това неправилна е преценката на съда за липса на правен интерес от водене на делото и неправилно исковата молба е върната. Моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане за прекратяване на производството и да върне делото за разглеждането му от СлРС.

            От фактическа страна се установява следното:

            В производството по ч.гр.д.№3194/2018г. по описа на СлРС е издадена Заповед №1686/03.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Г.И.М. да заплати на заявителя „Изи Финанс“ ЕООД, гр.София следните суми: 703,65лв. – главница, представлявяща неизпълнено задължение по договор №174984/26.06.2017г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 02.07.2018г.; 430,87лв. – договорна лихва за периода 25.08.2017г. – 22.01.2018г.; 40,00лв. – разходи за извънсъдебно събиране на вземането; 26,49лв. – разноски по делото за заплатена държавна такса и 150лв. – юрисконсултско възнаграждение. Препис от заповедта за изпълнение е връчен на длъжника М. на 24.10.2018г. На 30.10.2018г. длъжникът Г.М. е депозирал по ч.гр.д.№3194/2018г. по описа на СлРС възражение по чл.414 от ГПК в утвърдения образец, в което след съдържащият се в образеца израз „Не дължа изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнеие.“, който не е зачеркнат е написан ръкописния текст „по настоящем нямам доход позволяващ плащане на посочените задължения“.

            С разпореждане от 31.10.2018г. съдията-докладчик по ч.гр.д.№3194/2018г. по описа на СлРС е приел възражението и е указал на заявителя „Изи Финанс“ ЕООД, гр.София да предяви иск за съществуване на вземането си в 1-месечен срок. Разпореждането е връчено на заявителя на 08.11.2018г.

            На 16.11.2018г. „Изи Финанс“ ЕООД, гр.София е подало до СлРС искова молба против Г.И.М. за установяване съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По исковата молба е образувано р.д.№6402/2018г. по описа на СлРС.

            С Разпореждане №19189/27.11.2018г. по гр.д.№6402/2018г. съдията докладчик, като е разгледал материалите по делото и подаденото от длъжника възражение е приел, че въпреки, че длъжникът е подал възражение на стандартна бланка с попълнен предварително текст „не дължа изпълнение по вземането по издадената заповед за изпълнение“, то в ръкописния текст липсва изявено несъгласие с вземането на заявителя – ищец, а единствено невъзможност да заплати посочените задължения. Поради това е приел, че оспорване липсва и е оставил без разглеждане предявения иск, върнал е исковата молба и е прекратил производството по делото като недопустимо. В диспозитива на разпореждането вместо името на ищеца „Изи Финанс“ ЕООД, гр.София е записано „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, вместо името на длъжника Г.И.М. – името Д.М.И. и вместо гр.д.№6402/2018. Е записано гр.д.№6031/2017г. В заглавната част на разпореждането и в обстоятелствената и мотивировъчна такава са посочени правилно ищеца, ответника и номера на гр. дело.

            Разпореждането е връчено на ищеца на 07.12.2018г. Частната жалба против него е подадена на 12.12.2018г. /пощенското клеймо/.

            На 10.12.2018г. съдията-докладчик по гр.д.№6402/2018г. е констатирал допуснатите грешки в имената на страните и посочения номер на прекратеното дело в разпореждането от 27.11.2018г. и с Разпореждане №20018/10.12.2018г. на основание чл.253 от ГПК е отменил Разпореждане №19189/27.11.2018г. по гр.д.№6402/2018г., поради допусната грешка и е постановил ново Разпореждане №4070/10.12.2018г. по гр.д.№6402/2018г., с което е оставил предявеният от „Изи Финанс“ ЕООД, гр.София против Г.И.М. иск по чл.422, ал.1 от ГПК като недопустим, върнал е исковата молба и е прекратил производството по делото като недопустимо. Това разпореждане е изпратено на ищеца, но до момента не е върната разписката за връчването му.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от лица, имащи интерес от обжалването и в законоустановения срок.

            Разгледана по същество, жалбата е основателна.

            С обжалваното разпореждане №19189/27.11.2018г. районният съд е оставил предявеният по чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване съществуване на вземането на ищеца спрямо ответника, като недопустимо, поради липса на оспорване на вземането и е прекратил производството по делото.

            Въззивният съд не споделя този извод на първоинстанционния исков съд.

            Действително, съгласно т.10а от Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, исковият съд прави отново самостоятелна проверка относно спазването на срока по чл.414, ал.2 от ГПК и на наличие на оспорване на вземането от страна на длъжника, като преценката на съда в заповедното производство не го обвързва. Именно при такава преценка, съда в исковото производство е приел, че липсва оспорване на вземането. Тази преценка, обаче не се споделя от настоящия състав.

            Възражението по чл.414 от ГПК може да се подаде по образец /по Наредба №6/20.02.2008г. на МП/. Това обаче не е задължително. То може да бъде обаче и в обикновена писмена форма, но следва да съдържа явно изразена вола за оспорване на вземането.

            В случая обаче длъжникът е използвал приложения образец на заявление. В този, използван формуляр стои изразът „не дължа изпълнение“ и длъжникът не го е зачеркнал, не го е коригирал по никакъв начин. Длъжникът е оставил този ясно изразяващ оспорване израз, като е добавил под него свой ръкописен текст за липса на доход за изпълнение на вземането.

Длъжникът не е длъжен да обоснове възражението си. Съгласно посоченото Тълкувателно решение 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.5б, възражение е налице винаги, когато е попълнен и подаден в срока по чл.414, ал.2 ГПК съответния образец, утвърден с Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието. Според утвърдените образци за заповед за изпълнение към заповедта винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа указания за попълването й, вкл. за необходимостта, когато част от вземането се признава, това да се посочи изрично. Следователно,  доколкото не е посочено друго, ако е попълнен образец на възражение срещу издадената заповед, без да е посочено, че същото се отнася само до част от вземането, следва да се приеме, че е налице именно възражение по смисъла на чл.414, ал.2 ГПК срещу цялото вземане. Следователно, ако е налице признание на вземането, то това признание трябва да е изрично.

В случая не е направено от страна на длъжника изрично признание на вземането. Районният съд неправилно е приел, че липсва изявено несъгласие с вземането. Напротив, такъв е текста, съдържащ се в използвания формуляр, който длъжникът не е зачертал или коригирал по какъвто и да е начин. Признанието, ако имаше такова следва да е изрично и ясно. При неяснота на възраженията на длъжника, следва да се процедира според указанията на ВКС, дадени в посоченото тълкувателно решение и съдът да приеме, че е налице възражение, щом е използван образеца, съдържащ изричното оспорване на вземането. Оспорване е налице при всяка изразено форма на несъгласие с вземането по издадената заповед, каквото е изразено в използвания от длъжника некоригиран формуляр.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че е налице възражение по чл.414 от ГПК, което следва да породи, визираното в разпоредбата на чл.415 от ГПК действие и заявителят – ищец има правен интерес от водене на исковото производство по чл.422, ал.1 от ГПК, което, с оглед наличието на оспорване, е допустимо.

Като е прекратил производството по делото, районният съд е постановил неправилен и незаконосъобразен акт, който следва да се отмени и делото да се върне на СлРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

По отношение на допуснатите грешки в диспозитива на обжалваното разпореждане от 27.11.2018г. в изписване имената на страните и номера на делото, следва да се посочи, че същите се явяват ЯФГ и е следвало да се отстранят от районния съд по реда на чл.247 от ГПК.

Определенията, с които се констатира недопустимост на производството и се слага край на делото, като го прекратяват, подобно на решенията, не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил /чл.253 от ГПК/. Съгласно правната теория и практика, определението, с което съдът сам отменя определение, с което е прекратил делото, е нищожно.

В случая, СлРС като е постановил разпореждане №20018/10.12.2018г., с което е отменил сам прекратителното си разпореждане от 27.11.2018г. е постановил нищожен акт, като си е присвоил власт, каквато по закон няма, което следва да бъде обявено за такова.

Последващото произнасяне с разпореждане №4070/10.12.2018г. по същия процесуален въпрос, решен вече с обжалваното разпореждане от 27.11.2018г., е недопустимо. Това разпореждане следва да се обезсили. Правилното процедиране, както по-горе бе посочено, е отстраняване на ЯФГ по реда на чл.247 от ГПК, който ред не е използван от районния съд. С оглед решението по същество на процесуалния въпрос, предмет на обжалването, то обаче се обезсмисля и тази процедура.

Ръководен от изложените съображения и на основание чл.278 от ГПК, съдът

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И :

ОТМЕНЯ Разпореждане №19189/27.11.2018г., постановено по гр.д.№6402/2018г. по описа на Сливенски районен съд, с което е оставен без разглеждане предявения иск по чл.422, ал.1 от ГПК и е прекратено производството по делото, като НЕПРАВИЛНО и  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНО Разпореждане №20018/10.12.2018г. по гр.д.№6402/2018г. на СлРС, с което е отменено разпореждане №19189/27.11.2018г. по гр.д.№6402/2018г. на СлРС.

 

ОБЕЗСИЛВА Разпореждане №4070/10.12.2018г., постановено по гр.д.№6402/2018г., като недопустимо.

 

ВРЪЩА гр.д.№6402/2018г. по описа на СлРС на Сливенски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

 

 

Определението е окончателно.

 

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                               

                                                                                             2.