О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е     N

 

гр. Сливен, 18.04.2019 г.

 

 

В    И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито заседание в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въззивно ч. гр. д.  N 206 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Поизводството е образувано по частна жалба против определение за прекратяване на производство на основание чл. 126 ал. 1 от ГПК и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК.

Жалбоподателките твърдят, че определението е незаконосъобразно и неправилно, тъй като считат, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 126 ал. 1 от ГПК. Развиват детайлни и подробни доводи по отношение на всяка от предпоставките и извеждат заключение за липса на такова тъждество, налагащо прекратяване на производството. Молят въззивния съд да отмени атакуваното определение и върне делото на СлРС за продължаване на процесуалните действия.

Ответната  по частната жалба страна е подала писмен отговор в законовия срок, с който я оспорва като неоснователна. Заявява, че е подал на 04.02.3019г. до РС Варна молба за защита от домашно насилие от името на малолетното дете С. против майката по повод извършен от последната акт на домашно насилие на 29.01.2019г. и тъй като делото, образувано по молба на майката лично и като законен представител на детето С., касае същата дата – 29.01.2019г., а молбата до СлРС е подадена на 28.02.2019г., то делото на СлРС № 1109/19г. следва да бъде прекратено при условията на чл. 126 ал. 1 от ГПК. Поради това счита атакуваното определение за правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено.

Въззивният съд намира, че частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, поради което е допустима.

Разгледана по същество, същата е и основателна, с оглед което следва да бъде уважена.

Неправилно първостепенният съд е счел, че е налице обективното и субективното тъждество, визирано в нормата на чл. 126 от ГПК между висящите в СлРС гр.д. № 53/2019г. и № 1109/2019г., което е основание за прекратяването на по-късно заведеното.

Действително страните по двете дела са идентични и по двете молителките са заявили искане за налагане на мерки за защита от домашно насилие срещу един и същ ответник, като черпят правното си основание  от разпоредбтие на чл. 4 вр. чл. 2 и чл. 3 от ЗЗДН. Дотук обаче свършват приликите между двете производства и те определено не са достатъчни за прилагане на предотвратяващия механизъм по чл. 126 от ГПК.

Производството по гр.д. № 53/19г. на СлРС е образувано за защита от акт на домашно насилие, осъществен в началото на м. януари 2019г., по делото е издадена заповед от 24.01.2019г. за незабавна защита с изброени в нея конкретни мерки, извършват се процесуални действия.

Производството по прекратеното с атакуваното определение гр.д. № 1109/2019г. на СлРС е образувано с искане за защита от домашно насилие, извършено спрямо същите молителки от същия ответник на 29.01.2019г.

Така е очевидно, че правопораждащият факт, който е създал правоотношението, което съдът е сезиран да разреши, е различен от този по по-рано образуваното дело. Това означава, че основанието, от което молителите извличат искането си не е тъждествено с фактическото основание, въз основа на което е образувано производството по гр.д. № 53/2019г.

Настоящият въззивен състав не може да сподели формалното виждане на първоинстанционния съд, че основанието е едно и също – чл. 4 ал. 1 от ЗЗДН, а различието, състоящо се в „описани последващи актове на домашно насилие“ е пренебрежимо.

Понятието „домашно насилие“ е общо, неопределено, но определяемо и се дефинира за всеки отделен случай и за всеки отделен случай правната норма е предвидила еднаква по форма, обем и сила  защита на пострадалото лице. Това означава, че всеки отделен правопораждащ факт, който може да бъде квалифициран като акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, осъществен от и спрямо лица, попадащи в субективните предели на защита на чл. 3 от ЗЗДН, независимо дали страните по правоотношението са едни и същи, представлява самостоятелно правно основание за подаване на молба по чл. 8 от ЗЗДН, чиято правна квалификация винаги ще е чл. 4 ал. 1 от ЗЗДН. В никакъв случай не може да се приеме, че споровете са  идентични, тъй като именно правопораждащият факт – твърдяният конкретен акт на домашно насилие - подлежи на доказване, изследване и преценка, и по всяко производство може да доведе до различен краен резултат, тъй като съдът не дължи еднакво произнасяне.

Така и в случая двете производства следват своя ход независимо едно от друго, тъй като фактите, подлежащи на установяване по всяко от тях са различни и могат естествено да обусловят различни крайни правни изводи. Но дори уважаването на всяка от молбите не предполага аналогичност на двата съдебни акта, тъй като обхватът им на действие може да е различен.

Вярно е, че може да се постигне ефект на застъпване по отношение на част от периода на действие и препокриване на някои мерки, но това по никакъв начин не се интерферира с горното, тъй като принципът е че по-голямото поглъща по-малкото и целта на нормотвореца е да осигури адекватна защита във всеки един момент – така при изтичане на срока на действие на предходна заповед, във времето продължава да действа всяка следваща, ако актовете на насилие са осъществявани регулярно. Перфидно е схващането  на СлРС, което сублимира в тезата, че нова закрила може да се търси по реда на ЗЗДН едва след като отпадне предишната, а насилническите актове, осъществени в периода на действие на една заповед не могат да послужат за основание за издаване на нова, тъй като има предвидена процедура по чл. 20 и чл. 21 от ЗЗДН. Тези норми уреждат последиците от неизпълнението на съдебния акт, а не създават негово допълване.

Евентуалният процесуален способ за избягване на дублиращия ефект може да представлява механизмът за обединяване на двете производства при наличието на условията на чл. 213 от ГПК, но не и прекратяването по чл. 126 ал. 1 от ГПК, което тангира с отказ от правосъдие.

Що се отнася до доводите, развити в отговора на частната жалба – те нямат никакво касателство с настоящия спор, тъй като обжалваното определение е постановено по повод образуваното в СлРС гр.д. № 53/2019г. и само съпоставката между тези две дела е предмет на разглеждане. Подаването на молбата от 04.02.2019г. до РС-Варна /по която впрочем няма данни дали е налице висящо производство/ излиза извън обсега на въззивния съдебен контрол и преценката за наличието или липсата на условията по чл. 126 ал. 1 от ГПК по отношение на тези две /евентуално/ дела, не може да бъде направена в настоящото производство.

Ето защо частната жалба се явява основателна, а атакуваното определение – незаконосъобразно, което налага неговата отмяна и връщане на делото на СлРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

                                        О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

ОТМЕНЯ определение № .. от 11.03.2019 г. по гр. д. № 1109/19г. на СлРС, с което е прекратено като недопустимо производството на основание чл. 126 ал. 1 от ГПК и е обезсилена издадената по делото заповед за незабавна защита от 01.03.2019г., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ВРЪЩА гр. д. № 1109/19г. по описа на СлРС на районен съд – Сливен за продължаване на съдопроизводствените действия.

 

Определението  не подлежи на  касационно обжалване.

 

                                                 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: