ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Мартин Сандулов по в. гр.д. № 429/15 на СлОС

         

          Не съм съгласен и не споделям становището на мнозинството по настоящото дело, че първоинстанционният съд е допустал нарушение, свързано с докладването на делото и определянето на правната квалификация на предявения иск, съобразно изложеното в исковата молба и поддържано пред съда от процесуалния представител по пълномощие.

  

Правилно и законосъобразно районният съд е квалифицирал предявеният иск като такъв по чл. 50 от ЗЗД, с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства. Посочил е че отговорността по чл. 50 от ЗЗД е безвиновна деликтна отговорност за разлика от отговорността по фактическите състави по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД.  Когато при използването на една вещ е допуснато нарушение на определени правила и норми или на обичайни правила за безопасност, е налице основание за отговорност по чл. 45 или чл. 49 от ЗЗД. В случая за да бъде ангажирана отговорността за вреда причинена от вещ е необходимо вещта да се вмества в самото деликтно действие като негов необходим елемент, при който без нея нито би настъпил деликтът, нито би имало увреждане от самата вещ, ако не е в общия причинен процес на самото увреждане. В конкретния случай съдът е констатирал, че  е налице човешка намеса, свързана с неполагане на необходими грижи за обезопасяване на шахта, което е довело до падането на ищеца. В исковата молба се е поддържало като основание претенция по чл. 50 от ЗЗД, а не такова по чл. 49 от ЗЗД и съдът правилно и законосъобразно е отхвърлил претенцията.

          В този смисъл е и константната практика на ВКС, която приема че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни действия. Тази отговорност възниква когато има вреди, тези вреди са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил някаква работа, вредите са причинени при или по повод изпълнение на работата. Тоест отговорността по чл. 49 ЗЗД е налице винаги когато вредите са резултат на виновно поведение на лицето, на което е възложено извършването на определена работа. Когато вредата е в резултат на свойства на самата вещ, а не на действия свързани с нейната правилна експлоатация, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Тази отговорност се основава главно на обстоятелството, че техниката на производството изпреварва в някои случаи техниката на безопасност, в резултат на което е налице производство на вещи, които крият потенциална опасност от причиняване на вреди при тяхната експлоатация без обективно да има възможност настъпването им да бъде предотвратено. В тази връзка обезщетение по чл. 50 ЗЗД се дължи когато вредите са произлезли от машини, машинни съоръжения, инструменти и други вещи, когато те са предадени от производителя като обезопасени и не съществува техническа възможност за пълно отстраняване на опасността от вреди. /Решение № 77 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 968/2012 г., III г. о., ГК/.

          Характерно за увреждането по чл. 50 ЗЗД е, че то настъпва от проява на вещта, от нейните особености, свойства и качества, без да се въздейства върху самата вещ по начин, че да се използват особеностите й, водещи до увреждането. Обективната отговорност на собственика на вещта за произлезли от нея вреди настъпва и тогава, когато при използването на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато е допуснато такова нарушение, деликтната отговорност е по чл. 45, съответно по чл. 49 ЗЗД. / Решение № 99 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2007 г., III г. о., ГК/.

      

          В жалбата се твърди, че съдът е приел, че е предявена претенция с правно основание чл. 50 от ЗЗД и е указал на ищеца, че следва да установи всички елементи от състава на тази норма. В крайния си акт обаче съдът е достигнал до извода, че правната квалификация следва да бъде друга. Съдът обаче се е ръководил от обстоятелствата, които са били поддържани от представителя на ищеца и от които е несъмнено, че претенцията е била поддържана на основание на чл. 50 от ЗЗД.

   Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Същевременно следва да се държи сметка, че регламентацията на доклада по делото и указанията на съда /чл. 146 ГПК/ е отражение на съчетаното приложение на основните начала на гражданския процес - служебно начало, при което съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна /чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК/; състезателно начало, чиято основна характеристика е свързана с необходимостта заинтересуваните страни да посочат фактите, на които основават исканията си, и да проведат доказване на тези факти /чл. 8 ГПК/; осигуряване на равенство на страните при упражняване на тези им процесуални права /чл. 9 ГПК/; създаване по този начин на предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение за решаването на делото /чл. 10 ГПК/. В този смисъл докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила.

Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

          Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. /Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК/. В случая районният съд е докладвал делото, съгласно изискванията на закона, което е станало в първото заседание. В доклада си съдът е посочил разликите в основанията по чл. 45, чл. 49 и чл. 50 от ЗЗД. Страната е била представлявана от пълномощник, който обаче и след изслушването на доклада не се е възползвал от възможността по чл. 214 от ГПК да измени основанието на предявения иск. Така съдът не е допуснал процесуални нарушения и се е произнесъл по поддържаното от ищеца искане.

 

 

                                                ОКРЪЖЕН СЪДИЯ:

 

                                                                             /Мартин Сандулов/